Читать «Деветте принца на Амбър» онлайн - страница 6

Насила върнах мислите си към катастрофата и ги задържах на нея, докато ме заболя главата. Това не беше злополука. Останах с такова впечатление, макар и да не знаех защо. Щях да открия и някой щеше да си плати. Щеше да му излезе солено. Усетих да ме изпълва гняв, ужасен гняв. Този, който се бе опитал да ми навреди, да ме използва, го бе направил на свой собствен риск и сега щеше да си получи заслуженото, който и да бе той. Чувствах силно желание да убия, да унищожа човека, отговорен за всичко това и знаех, че не за първи път в живота си изпитвам подобно нещо, както знаех и че съм стигал до край при подобни случаи в миналото. Нееднократно.

Гледах през прозореца и съзерцавах как падат мъртвите листа.

Щом стигнах в Големия град, първото, което направих беше да се обръсна и подстрижа в най-близката бръснарница, а второто — да си сменя ризата и потника в тоалетната, защото не мога да търпя косъмчета по врата си. 32-калибровият автоматичен пистолет, принадлежал на безименния индивид в „Гринуд“, се намираше в десния джоб на сакото ми. Предполагах, че ако „Гринуд“ или сестра ми пожелаеха да бъда прибран набързо, незаконното носене на оръжие можеше да им свърши работа. Ала реших да задържа пистолета. Те първо трябваше да ме намерят, а пък аз само си търсех повод. Хапнах набързо нещо за обяд, един час сменях влакове на метрото и автобуси, после взех такси и дадох уестчестърския адрес на Ивлин, моята мнима сестра и надежда за събуждане на спомени.

Преди да пристигна, вече бях решил какъв курс на действие да следвам.

Затова, когато в отговор на почукването ми, след около трийсетсекундно чакане, вратата на огромната стара постройка се отвори, знаех какво възнамерявам да кажа. Бях обмислил думите си, докато се изкачвах по дългата, лъкатушна, бяла чакълена алея между тъмните дъбове и светлите кленове и листата шумоляха под краката ми, а вятърът студенееше по наскоро остъргания ми врат под вдигнатата яка на сакото. Ароматът на лосиона за коса се смесваше с плесенясалия дъх на бръшляна, увил отвсякъде стените на древната тухлена сграда. Не изпитах чувството, че виждам нещо познато. Реших, че никога не съм идвал тук преди.

Почуках и отвътре долетя ехо.

Пъхнах ръце в джобовете си и зачаках.

Когато вратата се отвори, усмихнах се и кимнах на пъпчивата смугла прислужница с вид на пуерториканка.

— Да? — каза тя.

— Бих желал да се видя с госпожа Ивлин Фломел, ако обичате.

— За кого да съобщя?

— Брат й Карл.

— Оо, влезте, моля — покани ме тя.

Пристъпих в антре, чийто под представляваше мозайка от мънички червеникавооранжеви и тюркоазени плочки, стените бяха облицовани с махагон, а отляво помещението бе преградено от някакви растения с големи зелени листа. Един куб от стъкло и емайл на тавана обливаше всичко в жълта светлина.

Момичето се оттегли и аз се огледах в търсене на нещо познато.

Нищо.

Така че, зачаках.

След малко прислужницата се върна, усмихна се, кимна и ме покани:

— Моля, последвайте ме. Тя ще се срещне с вас в библиотеката.