Читать «Принцът пират» онлайн - страница 6

Това беше личният състав на странния бриг, който по дисциплина и ред не отстъпваше и на най-добрия военен кораб.

Но защо сега бригът се озова на това опасно място?

Това беше тайна между Надод Червеноокия и капитан Велзевул, тайна, която никой друг на кораба не знаеше.

Макар че всеки моряк беше убеден в неминуемата гибел на „Ралф“, нито един не роптаеше — толкова силна беше привързаността им към техния капитан.

А корабът продължаваше да се носи към скалите… Инголф не помръдваше и само наблюдаваше.

Не беше така с Надод. С развявани от вятъра червени коси, облещил изскочилото си, налято с кръв око, той се задъхваше от ужас и безсилна злоба.

— Слушай, направи нещо! — кресна той с неестествен глас на Инголф. — Аз не съм моряк, но бих се чувствал неудобно да бездействам като теб при такава буря. Помисли: рискуваш живота на храбри матроси…

— Но най-вече живота на храбрия Над — прекъсна го капитанът с ирония. — Я гледай, много ти бил скъп животът. Чудя се на какво отгоре! Ако аз имах твоята противна външност, по-скоро бих желал смъртта.

— Аз пък се чудя как можеш да се шегуваш в такава минута! — изкрещя вече вън от себе си Над. — Не виждаш ли, че сме на стотина метра от скалите?…

Инголф не отговори; продължаваше внимателно да следи хода на кораба.

— Чуваш ли какво ти приказвам? — не мирясваше онзи и яростно дърпаше Инголф за ръкава.

— Млъкни, глупако! — кипна капитанът. — Млъкни и не ми се бъркай в работата, да не си изпатиш! — И така го блъсна, че Червеноокия се прекатури по стъпалата от мостика и падна на палубата.

Надод беше много силен, но не можеше да се мери с капитан Велзевул. По сила на мускулите си нямаше равен на себе си. Той спокойно можеше да нарами едно оръдие, да обиколи с него целия кораб и да го върне на мястото му, без да се задъха дори.

Безучастността на Инголф обаче беше само привидна. В действителност той не преставаше да мисли как да спаси кораба си.

Реши да опита последното средство. Всеки моряк знае, че вълна, която се е ударила о брега, връщайки се обратно, задържа следващата вълна. Именно от това движение смяташе да се възползва капитанът. Това щеше да е трудна и рискована маневра, но друг изход засега нямаше.

Корабът все повече приближаваше скалите. Затаил дъх, Надод бе вперил неподвижното си око в Инголф.

Изведнъж Инголф се спусна към щурвала и сам започна да действа, като не преставаше да дава заповеди.

Корабът, вече почти до скалите, бе подет от огромните вълни и веднага след това бе изтласкан обратно; пак се бе отдалечил от скалите. За спасение, разбира се, бе още рано да се говори, но маневрата можеше да се повтори с надежда за успех.

Но ето че внезапно щастието се усмихна на Инголф: от небето рукна дъжд и вятърът веднага утихна.

Силен вик се разнесе сред матросите.

— Ураа! Ураа! Да живее капитан Велзевул!

Инголф спокойно се върна на капитанския мостик. Корабът му издържа тежкото изпитание и сега беше на път да влезе в без-ветрения фиорд Розолфс.