Читать «Виновна до доказване на противното» онлайн - страница 7

— Не мога да повярвам, че това са Каси и Филип — рече Чейс.

— Твърде дълго отсъстваше — отвърна Ивлин.

Филип пристъпи и се здрависа с Чейс. Сякаш непознат, а не племенникът му го поздрави. Ръката му беше тънка, фина, ръка на джентълмен. Беше наследил аристократичността на майка си, прав нос, изсечени скули, зелени очи.

— Чичо Чейс — мрачно каза той, — завръщаш се у дома по ужасен повод, но се радвам, че си тук.

Чейс насочи поглед към Каси. Когато за последен път видя дъщерята на брат си, тя беше една енергична малка маймунка, която до полуда задаваше въпроси. Той не можеше да повярва, че се е превърнала в намусената млада жена пред него. Възможно ли е скръбта да променя човека така? Меките й коси бяха опънати назад така силно, че лицето й приличаше на съвкупност от издатини: широк нос, заешка захапка, квадратно чело без следа от бретон. Единствено очите й напомняха бегло за онова десетгодишно дете. Имаше прям и изключително интелигентен поглед.

— Здравей, чичо Чейс — каза тя. Поразително делови тон за момиче, което току-що е загубило баща си.

— Каси — намеси се Ивлин, — няма ли да целунеш чичо си? Изминал е цялото това разстояние, за да е с нас.

Каси пристъпи напред и залепи една нескопосна целувка върху бузата на Чейс. Веднага се отдръпна, сякаш се засрами от фалшивата изява на обич.

— Със сигурност си пораснала — каза Чейс. Това бе най-милосърдната похвала, която успя да измисли.

— Да, случва се.

— На колко години си сега?

— Почти на двайсет.

— Значи и двамата учите в колеж.

Каси кимна. За първи път по устните й пробягна нещо като усмивка.

— Аз уча в университета на Южен Мейн. Журналистика. Смятам, че скоро в „Хералд“ ще са нужни…

— Филип учи в Харвард — намеси се Ивлин. — Като баща си.

Усмивката на Каси се стопи още преди да е разцъфнала. Тя погледна майка си с раздразнение, обърна се и се заизкачва нагоре по стълбите.

— Каси, къде отиваш?

— Трябва да изпера дрехите си.

— Но чичо ти току-що пристигна. Върни се и седни при нас.

— Защо? — през рамо изстреля въпроса момичето. — И сама можеш да го забавляваш, при това съвсем добре.

— Каси!

Момичето се обърна и погледна Ивлин с широко отворени очи.

— Защо?

— Караш ме да се срамувам.

— Е, не е нещо ново.

Почти готова да се разплаче Ивлин се обърна към Чейс.

— Нали виждаш как стоят нещата? Дори не мога да разчитам на собствените си деца. Чейс, не мога да се справя сама. Просто не мога. — Сподавяйки плача си, тя се обърна и влезе в гостната.

Близнаците се спогледаха.

— Пак го направи — отбеляза Филип. — Не си улучила момента за схватка, Каси. Не ти ли е мъчно за нея? Не можеш ли да се опиташ да се държиш добре? Само през следващите няколко дни.

— Не е вярно, че не се опитвам. Но тя ме влудява.

— Добре, тогава бъди поне възпитана. — Той замълча и след малко допълни: — Знаеш, че татко би искал точно това.

Каси въздъхна. После послушно слезе по стъпалата и се отправи към гостната след майка си.