Читать «Цветът на магията» онлайн - страница 5
Тери Пратчет
— И как се нарича тогава тази велика магия?
Ринсуинд сви рамене.
— На нашия език това се нарича
— Трябва да знаеш, че що се отнася до магии, не ми липсват умения я сръчност — каза Невестулката. — Още миналата година отнех жезъла на печално известния с мощта си Върховен Маг на Уаймятюри (с помощта на мой приятел там), отнех му колана от лунни бижута и живота — в приблизително този ред. Не ме е страх от този
Бравд погледна към нещото на пътя. Сега то се бе приближило доста и формата му се виждаше по-ясно на пред утринната светлина. Божичко, то изглеждаше съвсем като…
— Сандък на крака? — попита той.
— Ще ви разкажа за това — каза Ринсуинд — но само ако има малко вино.
Долу в равнината нещо започна да тътне и да свисти. Някой по-дълбокомислещ от останалите бе наредил да затворят големите шлюзове там, където река Анкх излизаше от града-близнак. И тъй като установеният излаз й бе отнет, реката беше преляла и заливаше опустошените от огъня улици. Скоро континентът от пламъци се превърна в малки островчета, които ставаха толкова по-малки, колкото по-висока ставаше тъмната вълна. Докато най-сетне над града от дим и пушек се вдигна нажежен облак от пара и закри звездите. Невестулката си помисля, че той прилича на някакво черно водорасло или на гъба.
Градът-близнак, който се състоеше от гордия Анкх и опасния Морпорк, и на който всички останали градове от времето й пространството са само жалки подобия, бе преживял много битки и нападения в дългата си трескаво бурна история, но винаги се бе съвземал, за да процъфти отново. Така че огънят и последвалото го наводнение, което доунищожи всичко, останало неизгоряло, и освен това прибави един изключително зловонен лъх към проблемите на оцелелите, не сложиха края на града. Това бе по-скоро една яростна точка, нажежена запетая или пък двоеточие-саламандър в безкрайната му история.
Няколко дни преди тези събития с утринния прилив по река Анкх пристигна кораб и акостира сред многото други кораби в лабиринта от пристани и докове до брега на Морпорк. На борда си носеше розови перли, млечни орехи, пемза, няколко официални писма до Патриция на Анкх, и един човек.
Точно този човек привлече вниманието на Слепия Хю — един от просяците, които дежуриха първа смяна на Перленото Пристанище. Той сръга Сакатия Уа в ребрата и посочи безмълвно.
В този момент непознатият стоеше на кея и наблюдаваше как няколко моряци с мъка свалят на пристана някакъв голям, обкован с месинг сандък. Един друг мъж, очевидно капитанът, стоеше до него. Нещо във въздуха около моряка подсказваше, пък и всяка фибричка по тялото на Слепия Хю, който започваше да трепери винаги, щом се появеше и най-нищожното количество злато в радиус от петдесет крачки, го уверяваше с все сила, че той очаква скорошно забогатяване.
