Читать «Цветът на магията» онлайн - страница 36

— Ти го направи! — викаше той. — Ти и твоят сандък с мошеничества!

Палецът му напипа гръкляна на Ринсуинд. „Дотук беше, помисли си Ринсуинд. Накъдето и да съм тръгнал, едва ли ще е по-зле, отколкото е тук…“

— Моля да ме извините — каза Двуцветко.

Ринсуинд усети, че хватката се отпуска. И в следващия миг именно Уидъл беше този, който бавно се изправяше на крака, а на лицето му се четеше безгранична омраза.

Един нажежен въглен падна върху магьосника. Той светкавично го избута и скочи на крака.

Двуцветко стоеше зад гърба на крадеца, опрял острието на собствената му остра като бръснач сабя в кръста му. Ринсуинд примигва. Той бръкна в наметалото си, а после извади ръката си вече свита на юмрук.

— Не мърдай! — заповяда той.

— Добре ли се справям? — неспокойно попита Двуцветко.

— Казва, че а си мръднал, а те е наръгал в черния дроб — последва свободният превод на Ринсуинд.

— Съмнявам се — каза Уидъл.

— Обзалагаш ли се?

— Не.

Уидъл понечи да се хвърли срещу туриста, но в същия този миг Ринсуинд се метна стремително към него и го халоса в ченето. Известно време Уидъл само го зяпаше така в недоумение, а после кротко се строполи в калта.

Магьосникът отпусна юмрука си, който и без това го болеше от удара, и потокът от златни монети се изсипа измежду пулсиращите му пръсти. Погледна към проснатия на земята крадец.

— Пада ти се — задъхано каза той.

Погледна нагоре и изрева от болка, когато още един въглен му падна във врата. Пламъците напредваха по покривите от двете страни на улицата. Навсякъде около него разни хора изхвърляха покъщнина през прозорците и извеждаха коне от димящите обори. Още една експлозия в нажежения до бяло вулкан, който представляваше сега „Пробития Барабан“, запрати цяла мраморна камина косо над главите им.

— Портата по Посока Срещу Часовниковата Стрелка е най-близо! — Гласът на Ринсуинд надви шума от сгромолясващите се греди. — Хайде!

Той сграбчи за ръката Двуцветко, който все още се колебаеше и го помъкна по улицата.

— Багажът ми…

— По дяволите багажът ти! Ако се забавиш тук още малко, и ще се озовеш там, където той въобще няма да ти трябва! Хайде! — изкрещя Ринсуинд.

Те се заизмъкваха сред тълпата от изплашени хора, които бягаха от района, а междувременно магьосникът на големи глътки поемаше хладния утринен въздух. Нещо го озадачаваше.

— Сигурен съм, че всичките свещи изгаснаха — каза той. — Тогава „Барабанът“ как се подпали?

— Не знам — простена Двуцветко. — Ринсуинд, това е ужасно. А пък ние толкова добре се спогаждахме.

Магьосникът се закова на място от изненадата — така внезапно, че някакъв друг беглец налетя върху него, а после, ругаейки, отскочи назад.

— Спогаждахте ли се?

— Ами да, цял куп приятели, така ми се сториха. Е, езикът малко ни позатрудни, но те така настояваха да се присъединя към тяхната компания, че въобще не искаха да чуят, че им отказвам. Наистина приятни хора, така си помислих…

Ринсуинд тръгна да го поправя, после си даде сметка, че не знае как да започне.

— Това ще е тежък удар за добрия стар Бродман — продължаваше да говори Двуцветко. — И въпреки това, той постъпи мъдро. У мен все пак е рину-то, което той внесе като първа застрахователна вноска.