Читать «Цветът на магията» онлайн - страница 34

Вратата заедно с касата тупна върху една маса, която се разпадна на трески. И чак тогава втрещените участници в сбиването забелязаха, че в купчината дървения има и нещо друго. Това беше някакъв сандък, който яростно се клатеше, за да се освободи от парчетата дърво около себе си.

Ринсуинд се появи на мястото на разрушената врата и хвърли още една от златните си гранати. Тя се удари в стената и се пръсна в дъжд от монети.

Долу, в мазето, Бродман вдигна очи, измърмори си вещо под носа и продължи да работи. Целият му запас от свещи за Вретеновидната зима вече бе разхвърлян по пода, примесен със запасите му от подпалки за горене. Сега бе прехвърлил вниманието си към един варел газ.

„За-страх-уловката“ — промърмори той. Газта потече и бързо започна да се разлива около краката му.

Уидъл бясно се втурна от единия край на стаята. Яростта беше променила лицето му до неузнаваемост. Ринсуинд се прицели внимателно и с все сила изненада крадеца в гърдите с торба злато.

Но сега пък крещеше Уаймор и размахваше заплашително пръст. Един гарван се спусна от мястото, където бе кацнал върху гредите и се хвърли срещу магьосника с разперени и искрящи нокти.

Не успя да стигне. Някъде по средата на полета му Багажа скочи от заобикалящите го дървени отломъци, зина за кратко във въздуха и се затвори с трясък.

Приземи се леко. Ринсуинд видя, че капакът му отново се отваря, но този път едва-едва. Колкото само един език — голям като палмово листо и червен като махагон, да се подаде и да погълне няколко случайно попаднали там пера.

В същия миг гигантското колело на полюлея се откъсна от тавана и в стаята се възцари мрак.

Ринсуинд се огъна като пружина, направи скок от място и сграбчи една греда, като се издигна на сравнително безопасния таван със сила, която учуди и самия него.

— Вълнуващо, нали! — каза един глас досами ухото му.

Долу под тях, крадци, убийци, тролове и търговци, всички заедно почти едновременно осъзнаха, че са се озовали в стая, чиито основи са поддали под златото, и която, сред внезапно станалите заплашителни фигури в полумрака, съдържа и нещо, което е абсолютно ужасно. Всички като един се втурнаха към вратата, но имаха поне един милион различни спомени за точното й местоположение.

Високо над целия този хаос Ринсуинд се беше втренчил в Двуцветко.

— Ти ли изгаси светлините? — изсъска той.

— Да.

— Как се озова тук горе?

— Реших, че е по-добре да не се пречкам в краката им.

Ринсуинд размисляше върху това. Изглежда нямаше какво да каже. Двуцветко добави:

— Истинско сбиване! По-хубаво от всичко, което си бях представял! Не мислиш ли, че би било редно да им благодаря? Или, може би, ти го нареди?

Ринсуинд го погледна тъпо.

— Мисля, че сега трябва да слезем долу — смотолеви той. — Всички си отидоха.

Той задърпа Двуцветко по покрития с боклуци под и нагоре по стъпалата. Изскочиха на открито в нощта, която гонеше вече края си. Все още блещукаха няколко звезди, но луната беше ниско, а в посока към Ръба се виждаше бледо, сиво сияние. И най-важното — улицата беше празна.