Читать «Цветът на магията» онлайн - страница 17

Беше облечен в тъмен плащ, потъмнял още повече от постоянното носене и от нередовното пране. В яростния мрак никой като че ли не забеляза тъмната сянка, която отчаяно се въртеше от маса на маса. По едно време един от биещите се, олюлявайки се назад, стъпи на нещо като пръсти. Няколко от нещо, което му заприлича на зъби, го ухапаха за глезена. Той изпищя пронизително и само за миг отслаби бдителността си, но този миг се оказа предостатъчен един изненадан противник да замахне със сабята си и да го прониже.

Ринсуинд стигна до стълбището като смучеше наранената си ръка и подтичваше със странна, полуприведена походка. Една стрела от арбалет изсвистя и се заби в перилата над него. Той изхленчи.

После се втурна и изкачи стъпалата на един дъх, като във всеки един миг очакваше да го застигне този път, по-точен удар.

Горе, в коридора той се изправи, едва поемайки си дъх, и видя, че подът пред него е застлан с трупове. Огромен мъж с черна брада и с окървавена сабя в едната си ръка натискаше ръчката на вратата.

— Ей! — изкрещя Ринсуинд. Мъжът се огледа, почти разсеяно извади къса кама от препаската с оръжия и я запрати към магьосника. Ринсуинд се наведе. Зад гърба му последва кратък вик, мъжът с арбалета изпусна оръжието си и се хвана за гърлото.

Великанът вече посягаше за втори нож. Обезумял от страх, Ринсуинд се огледа наоколо, а след това в дива импровизация зае магьосническа поза.

Вдигна ръка и я разпери:

— Асопити! Киоруча! Бийзълблор!

Мъжът се поколеба, а очите му заподскачаха нервно насам-натам, докато чакаше магията. Заключението, че въобще няма да последва никаква магия, го осени точно в мига, когато Ринсуинд се хвърли яростно към него и го ритна с все сила в слабините.

Докато той пищеше и се държеше с две ръце за корема, магьосникът блъсна вратата, вмъкна се вътре, затръшва я след себе си и задъхано се облегна на нея.

Тук, вътре, беше тихо. А и Двуцветко си спеше кротко на леглото. До самия му край стоеше и Багажа.

Ринсуинд направи няколко крачки напред — алчността го теглеше с такава лекота, като че беше на колелца. Сандъкът беше отворен. Вътре имаше торби, а в една от тях проблясва злато. За миг любовта към парите взе връх над предпазливостта, той внимателно протегна ръка… но каква полза от това? Никога няма да може да им се наслади. Неохотно отдръпна ръка и с изненада видя как отвореният капак на сандъка леко потрепери. Не се ли помръдна малко, сякаш разлюлян от вятър?

Ринсуинд погледна пръстите си, после погледна капака. Изглеждаше тежък и беше обкован с месингови ленти. Сега не помръдваше.

Какъв вятър?

— Ринсуинд!

Двуцветко скочи от леглото. Магьосникът пък отскочи назад и изкриви лицето си в усмивка.

— Скъпи приятелю, точно навреме идваш! Сега ще обядваме, а след това — сигурно си подготвил чудесна програма за следобеда!

— Ъ-ъ-ъ…

— Великолепно!

Ринсуинд си пое дълбоко дъх.

— Виж какво — отчаяно заговори той, — нека хапнем някъде другаде. Там долу има леко сбиване.

— Кръчмарска свада ли? Но защо не ме събуди?