Читать «Пространно житие на Стефан Дечански (Житие и живот на светия великомъченик цар Стефан сръбски, който е в Дечани, написано от Григорий монах и презвитер, игумен на същата обител)» онлайн - страница 6

И веднага заповяда да му доведат Варлаам вързан, а единомишлениците му да изгонят от града и да не се приемат в никои градове и села на неговата държава. И оня прочее, като узна какво е заповядано — понеже някой от привържениците на неговата ерес в палата веднага му съобщи,— се качи на кораб и избяга в Рим. А злочестивата му сбирщина беше изтребена из корен. И така бог чрез съвета на своя угодник очисти земята на своите хора, а църквата и всички владения на гръцкия скиптър получиха голямо и непоклатимо спокойствие.

Такава беше ревността на Стефан към благочестието, такава беше ненавистта му към еретиците, такава беше вярата му в Христа. И щом в чужда страна и в заточение той излъчваше такава ревност за православието, че и царя да подтикне към прогонване на еретиците, и толкова преуспя заради подкрепящия го Христос, какво ли нямаше да направи, ако повеляваше в държавата? Оттогава любодобродетелният Стефан беше още повече обичан от царя и будеше неговото удивление, а на самия патриарх и на целия църковен клир, пък и на велможите и градските първенци стана близък, защото със смирение и със словесно общуване привличаше сърцата на всички; така че ако някой само бе беседвал с него, смяташе това за голяма придобивка. И някаква благодат, привличаща към него любовта на всички, сияеше по лицето на този мъж. Защото такова е лицето на чистите по сърце — когато гледат бога с духовните си очи, да се изпълват с неизразима радост и оттам да придават на лицето си лъчезарност, Мисля, че и Соломон говори за това: «Когато сърцето се весели, лицето цъфти» — понеже оня блаженият смяташе лишаването от очи за просветление, а заточението — за велико утешение. И винаги се стремеше към божията любов, и молейки се често, въздишаше от дълбочината на душата си така, че предизвикваше умиление и сълзи у този, който го слуша; а което е най-дивното от обичайното му дело и от всичко най-приятно на бога — не пренебрегваше милостинята и от онова, що му даваше царят, от него си оставяше малък остатък, колкото за насъщните потреби, а останалото предаваше в ръцете на игумена, за да го раздаде на нуждаещите се.

Докато Стефан прекарваше така, един от благородниците в неговото отечество, когото той отпреди познаваше и обичаше, като си припомни неговото предишно поведение и се сети за любовта му, започна да страда душевно, И взе немалко злато, та го сложи в пазвата на най-верния си слуга; заръча му поверително много неща и го изпрати в Цариград, заповядвайки да го занесе на Стефан. Той, щом пристигна, предаде изпратеното и изрече много утешителни и заедно с това — милостиви думи, които могат да изтръгнат сълзи дори и от каменно сърце.

А Стефан, станал, вдигнал нагоре ръце, се помоли за оня труженик на вярната любов и въздаде благодарности. След това извика игумена и даваше в ръцете му донесеното, за да го употреби за утеха на бедните. А когато оня го молеше да остави известна част за свои нужди, не пожела, отговаряйки му така: «това, честни отче, не ние сме спечелили, но оня, който „разтваря своите ръце и насища всичко, що живее по благоволение,“ както пише Давид. Той изпрати това за нуждите на своите хора, изпаднали в оскъдица. Ако бог искаше аз да се препитавам от тамошните, нямаше да достигна тукашните, както той отсъди. Но понеже на неговия божествен промисъл е угодно така, достатъчно и повече от достатъчно е за нас това, което ние намираме наготово.» Такива и много повече думи изрече той на игумена и без да остави нищо, предаде в ръцете му донесеното. А младежът, който го беше донесъл, задържа за известно време и го изпрати при неговия господар, като много се моли и благодари с обичайните си сълзи, и заръча и следното на оня достоен за похвала приятел: «Ако пак пожелаеш нещо да ми пратиш, моля те, сърдечни мой, раздай го там на нуждаещите се, защото силата, която ме доведе тук, ме храни изобилно.»