Читать «Пространно житие на Стефан Дечански (Житие и живот на светия великомъченик цар Стефан сръбски, който е в Дечани, написано от Григорий монах и презвитер, игумен на същата обител)» онлайн - страница 21
Григорий Цамблак
А в този час Юнецът, спящ със своите другари във войската, вижда насън, че се е върнал от война, и минаваше през манастира, за да отиде в църквата. И щом мина покрай притвора и влезе през така наречените царски врати, мислеше да тръгне към престола на настоятеля и там да го убие с железния жезъл, що беше в ръката му. Но го среща някакъв страшен мъж, украсен с царски дрехи, излязъл от мястото, където стои ковчегът, с брада дълга и посивяла, както е изобразен [на иконата]; и го удари по лицето и по гърдите с лампадата, която държеше в ръце. От силния удар лампадата, изглежда, се счупи и половината й падна. Юнецът се обърна назад, за да избяга, но онзи, страшният, го настигна и го удари като с копие с остатъка от лампадата в гръбнака между хълбоците и в дясната мишца, казвайки: „Ето ти отплата, та да се научиш да не свирепствуваш срещу моя манастир и хората [ми]!“ Изревавайки сякаш звяр, звероподобният скочи от сън, като изнемогваше много, стенеше пресилно и непрекъснато слагаше ръка на местата, които получиха изпратеното от бога наказание. Обръщаше се в постелята надясно и наляво, а неговите другари изпаднаха в голям ужас и много часове бяха като обезумели. Когато малко по-късно той едва дойде на себе си, те го разпитваха, за да узнаят причината на онова внезапно заболяване. А той, макар и да не искаше, разказваше истината. И така, обхванат от силен огън, се мъчеше до краен предел. И когато бе пренесен в манастира, той лежа седем седмици; месата и костите на прободените места изгниха, та се виждаха и самите му вътрешности, а и те изгниха по същия начин, така че зловонието на язвите отвращаваше хората, намиращи се по целия манастир. Езикът му окапа и зъбите му се нацепиха от голямото злострадание. И можеше да се види как оня, който преди беше горд, лежи, подобно на отдавнашен и изгнил мъртвец. Трогателна гледка за очите, неутешимо дело за сълзите и ако се вникне с проникновеност на ума — нещо много по-страшно, защото — о, чудо! — не предава по-напред душата си по порядъка на природата, та да подлежи тялото на естествено гниене, но първом тялото изгни, необичайно и ужасно, а вътре душата бе държана насила за назидание на останалите. Накрая той изпуска с мъка и нея.