Читать «Раят» онлайн - страница 24

Когато се върнахме в лагера късно през нощта, Люлън не престана да се извинява, а синът му мълчеше кисело. Тогава реших, че сафарито е свършило и за два дни се върнахме в Беренджи. По едно време момчето попита защо съм си направил труда да преследвам ранените земни кораби. Обясних, че не можем да ги оставим да убият хора или дигита, които се озоват наблизо, и че е задължение на ловеца да поправя грешките на клиента си. Това свърши работа, момчето не каза нито дума повече, докато не го качих заедно с баща му на кораб за Байндър Х.

Попълних отчета си до управлението по лова и дивеча. Не бяха доволни от мен, откакто пуснах Принбул да избяга преди две години. Изтъкнаха, че сме убили пет земни кораба, а сме имали разрешително само за два. Знаех какво следва: можех да купя още разрешителни за три земни кораба и да платя глоба или отново щяха да ми отнемат разрешителното за лов. Така че платих около осем хиляди кредита и едва ми останаха средства да си възстановя амунициите, които изхабих на сафарито.

Наистина страшно романтичен бе животът по време на сафари.

— Легенди ли? — попита Хардуик.

Седеше в леглото си и изглеждаше по-слаб от последния път, когато го видях, но винаги се въодушевяваше,

щом заговорехме за Пепони.

— E, да, има легенди в изобилие — и то не онези глупости за Буко Пепон, който се родил с белега на пророка, или пък че слязъл от планините, за да поведе народа си в борбата за свобода. Пепони беше граничен свят, когато отидох там, и си имахме легенди, каквито се разправят по границата.

— Разкажете ми — подканих го.

— Е, повечето от тях вероятно вече са забравени, но преди шестдесет години дяволски много хора търсеха земния кораб с рубина.

— Какво е това?

— Не знам как е започнала историята, но се носеше слух, че има един грамаден земен кораб, по-голям от всички виждани досега, горе в платата по западната част на Големия източен континент. Предполагаше се, че носи белези от всякакъв вид оръжие — куршуми, лазери, дори от молекулярен взривател, но никой не успял да го убие.

Хардуик внезапно бе обзет от пристъп на кашлица. За момент си помислих, че ще трябва да извикам сестрата, но накрая се успокои.

— Дишай всичкия този прах половин век и накрая ще ти вземе здравето — измърмори той, след като успокои дишането си.

— Сега по-добре ли сте?

— Не съм добре от трийсет години — каза намусено той. — Но мога да говоря, ако за това питате.

— Точно за това.

— Докъде стигнахме?

— До земния кораб с рубина.

— Да — кимна той. — Както и да е, този грамаден звяр уж имал рубин на челото си, съвършен рубин, по-голям от който и да е очен камък. Глупаво, нали?… И въпреки това много хора тръгваха да го търсят. Повечето от тях никога не се върнаха. И все пак казват, че старият Канзас Пиърс го намерил и бил убит заради това, но никой нищо не доказа. — Той се усмихна. — Няма да повярвате колко дигита биха се заклели, че са го виждали.

— А виждали ли са го?

— Разбира се, че не. Но лъжата за тях е нещо съвсем естествено. Не че са мошеници. Просто не искат да те разочароват, така че ти казват това, което искаш да чуеш. Същото е и с упътването. Стигаш до село на синьохрилковци насред пустошта и питаш къде е най-близкото стадо гръмотръси. Ще ти покажат вярната посока, но дали те чака четиричасово или петдневно пътешествие — винаги ще се кълнат, че трябва да стигнеш само до следващия хълм. Веднъж така се ядосах, когато излъгаха колко далеч е водата, че се върнах и изкарвах ангелите на вожда, въпреки че не беше в тях вината; те просто реагираха така, както са били научени. Но това се забравя, ако тръгнеш според указанията им и се окажеш по средата на пустошта в търсене на земни кораби, с ясното съзнание, че в радиус от двадесет километра няма нищо по-голямо от полска мишка. — Той се пресегна към нощната масичка. — Искате ли да ми подадете лулата?