Читать «Раят» онлайн - страница 18

Най-добрият ми следотърсач беше синьохрилко на име Принбул. Нарушил някакво табу или нещо подобно, когато бил дете, и племето му го изхвърлило, а през следващите двадесет години живял в пустошта. Когато го погледнеш, виждаш само един огромен белег, от главата до петите, но никога не намерих по-добър за тази работа. Принбул беше живял толкова дълго с животни, че почти мислеше като тях.

Нищо не можеше да опропасти по-бързо едно сафари от това да оставиш своя клиент да похаби разрешителното си за земни кораби със сини и безцветни — при очните камъни цветът е всичко. А Принбул беше единственият диг, на когото се доверявах да ми каже какъв цвят преследваме. Прилагаше хитрост — натъркваше с изпражненията на земните кораби всеки сантиметър от тялото си и пропълзяваше досами тях. Никога не сбърка цвета на очния камък. Можеше да мирише като самия пъкъл, но му дадох доста сърца на земни кораби през годините.

Владееше и още един трик — подмамваше котка-демон да излезе от скривалището си. Изпращах го в пустошта, а през това време клиентите ми се забавляваха с по-малко опасен дивеч. Той убиваше по два глигана или среброкожи през следващите два дни, завличаше телата им на около километър-два в саваната, така че никой да не може да пропусне миризмата им, провесваше трупа на някое дърво, а после надуваше някаква свирка, която сам бе измайсторил. Която и котка-демон да владееше територията, никога не закъсняваше и през следващите три-четири дни започваше да свързва подсвиркването с представата за лесна плячка. Тогава Принбул се връщаше при нас, завеждаше ни на мястото, където бе подмамил котката-демон и подсвиркваше. Почти винаги действаше безотказно.

Беше ми страшно неприятно да го загубя. Работеше за мен от около четири години, но продължаваше да бъде доста диво същество. Спеше отделно от другите соротоби, никога не научи и една думичка земен език, ядеше храната си сурова, отказваше да носи каквито и да е дрехи. Един ден бяхме на сафари с мъж на име Бейтс, собственик на един от картелите за междузвездни кораби от Спика VI. Бейтс започваше да пие от рано сутрин и при една почивка нареди на Принбул да му почисти пушката. Е, както казах, Принбул не говореше изобщо земен език, а и не би почистил пушката дори и да знаеше какво му казва моят клиент — чистенето на пушки беше доста по-черна работа от следотърсачеството в социалната система на соротобите. Той просто стоеше, без да обръща внимание на човека и преди да успея да го спра, Бейтс отиде до него и го зашлеви. По-безопасно беше да удари саванен дявол — десет секунди по-късно беше по гръб, а Принбул дереше лицето му и дъвчеше едно от ушите му.