Читать «Пак ще се срещнем» онлайн - страница 166

Не. Даже да се наложеше да измъкне Моли от леглото, щеше да й разкаже за показанията на семейство Хилмър. Нищо не можеше да я успокои повече от тази новина. Струваше си да я събуди.

Когато наближи къщата, го изпревари полицейски автомобил с включени светлини. Ужасен, той видя, че колата завива по алеята към къщата на Моли.

92.

Джена се върна в кабинета с чаша вино.

— Хей, какво правиш? — попита тя.

Моли стоеше до канапето, върху което по-рано двете бяха разглеждали снимките.

— Спомням си — с надебелял език отвърна тя, взе чашата и я вдигна в иронична наздравица. — Господи, само ни виж — каза Моли и хвърли една от фотографиите върху масичката. — Тогава бяхме щастливи… или поне така си мислех.

Джена се усмихна.

— Наистина бяхме щастливи, Моли. Четиримата добре се забавлявахме. Жалко, че трябваше да свърши.

— Аха. — Моли отпи от виното и се прозя. — Затварят ми се очите. Извинявай…

— Сега най-добре си допий чашата и хубаво се наспи.

— Четиримата — сънено повтори Моли. — С теб ми е приятно, Джен, но не и с Кал.

— Кал не ти харесва, нали, Моли?

— И ти не го харесваш. Всъщност, мисля, че го мразиш. Затова вие с Гари…

Моли смътно осъзна, че взимат чашата от ръката й, после усети, че ръката на Джена я прегръща през кръста, Джена поднася чашата към устните й и успокоително шепне:

— Пий, Моли, продължавай да пиеш…

93.

— Това е колата на Джена — каза на Джейкъбс Фран Симънс, когато завиха по алеята пред къщата. — Трябва да побързаме — тя е вътре с Моли!

Прокурорът беше пътувал в полицейския автомобил заедно с Фран и двама полицаи. Фран отвори вратата още преди да спрат. Когато изскочи навън, тя видя, че зад тях се приближава друга кола.

Без да обръща внимание на мъчителните болки в глезена си, репортерката се втурна нагоре по стълбището и натисна звънеца.

— Какво става, Фран?

Тя се завъртя и видя, че към нея се приближава Филип Матюс. „Дали и той се страхуваше за Моли?“ — за миг се зачуди Фран.

— Да не би нещо да се е случило с Моли, Фран? — Сега адвокатът стоеше до нея между двамата полицаи.

— Филип! Джена е! Тя е била! Трябва да е била тя. Тя е другият човек, който е бил тук вечерта, когато е бил убит Гари Лаш. Не смее да позволи на Моли да си спомни. Знае, че Моли я е чула да бяга от къщата. Отчаяна е. Трябва да я спрем! Сигурна съм, че съм права.

— Разбийте вратата — нареди на полицаите Джейкъбс.

Направена от здрав махагон, вратата им отне цяла скъпоценна минута преди да изскочи от пантите и да се стовари на пода.

Когато се втурнаха във фоайето, в къщата отекна друг звук — истеричните писъци за помощ на Джена.

Завариха я коленичила до канапето в кабинета, върху което лежеше Моли, отпуснала глава върху снимката на убития си съпруг — Гари Лаш. Очите й бяха отворени. Ръката й неподвижно висеше отстрани. На пода лежеше прекатурена чаша и съдържанието й попиваше в дебелия килим.

— Не знаех какво прави! — изплака Джена. — Всеки път щом е излизала от стаята трябва да е разтваряла сънотворни във виното. — Тя прегърна безжизненото тяло на Моли и започна да я люлее назад-напред. — О, Моли! Събуди се, събуди се…