Читать «Тайнственото око» онлайн - страница 109

Най-странното на обрата на действието беше, че Прасвил не оказа ни най-малка съпротива. Пред него се беше открило с цялата си яснота, във всичката му сила могъществото на лицето, което се казваше Арсен Люпен. Той дори не помисли да спори с него, да спомене, че писмата са унищожени от депутата Воранглад, че Воранглад не би ги продал, тъй като това би погубило него самия. Не. Не отрони думичка. Чувствуваше се стегнат като в менгеме, което никаква сила не можеше да разтвори. Оставаше само да се подчини на Люпен.

Той го направи.

— След един час да сте тук — повтори господин Никол.

— Добре — послушно изрече Прасвил. Но поиска да изясни:

— Тази кореспонденция ще ми бъде ли върната срещу помилването на Жилбер?

— Не.

— Как не? Тогава, безсмислено е…

— Тя ще ви бъде върната точно два месеца след деня, когато аз и приятелите ми подготвим бягството на Жилбер, възползувайки се от слабия надзор на стражите, които ще получат заповед за това.

— Това ли е всичко?

— Не. Има още две условия.

— Какви?

— Първо: незабавно да ми подпишете чек за четиридесет хиляди франка.

— Четиридесет хиляди франка?

— На тази цена Воранглад ми продаде писмата.

— После?

— Второ: да напуснете заемания от вас пост след шест месеца.

— Да напусна мястото си? Но защо?

— Защото е безнравствено да се заема един от най-отговорните постове на префектурата от човек, съвестта на когато не е чиста. Изберете си място на депутат, на министър или на портиер. Но главен секретар на префектурата, не. Само това, не. Вдъхва ми отвращение.

Прасвил поразмисли. Много му се щеше да смаже противника си. Какво би могъл да направи? Той отиде до вратата и извика:

— Господин Лартиг!

— После добави тихо, но така, че господин Никол да го чуе:

— Господин Лартиг, освободете агентите. Стана недоразумение. Никой да не влиза в кабинета ми по време на моето отсъствие. Господинът ще ме почака тук.

Той взе шапката, палтото и бастуна си и излезе.

— Моите поздравления, господине — промърмори Люпен веднага щом вратата се беше затворила. — Вие поправихте своята грешка. И аз моята, макар да бях малко груб. Но тези неща се правят така, че да не оставиш противника дъх да си вземе. Вдигни лицето си, драги Люпен, горе главата! Ти беше защитник на обидения морал. Гордей се с извършеното. А сега легни и заспи. Ти напълно заслужи това.

Когато се върна, Прасвил завари Люпен дълбоко заспал. Наложи се да го буди.

— Готово ли е? — попита Люпен.

— Да. Указът за помилване скоро ще бъде подписан. Ето писмено потвърждение.

— Четиридесетте хиляди франка?

— Ето ви чекът.

— Добре. Остава ми само да ви благодаря, драги ми господине.

— Значи, кореспонденцията?…

— Кореспонденцията на Станислав Воранглад ще ви бъде представена при посочените условия. Но съм щастлив, че в знак на благодарност още сега мога да ви предоставя онези писма, които бях приготвил за вестниците.

— Аха — каза Прасвил. — Във вас ли са тези писма?

— Бях съвсем сигурен, господин главен секретар, че ще постигнем споразумение!