Читать «Криожега» онлайн - страница 37

Приживе старият генерал беше като могъщо дърво. Вярно, дървото ти дава убежище в буря, но не само това. Какво щеше да стане с Бараяр, ако гигантската фигура не беше паднала, отваряйки път на слънцето към младите фиданки в ниското? И дали промяната на Бараяр не би била по-бърза и радикална, ако бяха премахнали из корен всичко старо вместо търпеливо да чакат естествената смяна на поколенията?

За пръв път му хрумна мисълта, че нито алчната надпревара за гласове, нито дори липсата на медицински напредък в борбата със старостта са основната причина криокорпорациите да замразяват повече клиенти, отколкото съживяват.

Междувременно Яни се беше впуснал в дълга и безкрайно отегчителна тирада за това как го била измамила неговата криокорпорация. Майлс го слушаше с половин ухо, но дори така успя да схване какво предизвиква недоволството на събеседника му — че онези бандити от корпорацията не са го върнали в новия свят млад, богат и известен. Яни, изглежда, беше пътешественик във времето, разбрал по трудния начин, че крайната точка на пътуването му харесва дори по-малко от началната; оставаше сляп за факта, че самият той е единственият общ знаменател между двете стойности, и сега негодуваше, че не може да се върне обратно. Колко ли като него бродеха из улиците на Кибу? Майлс използва празните им чаши като извинение, грабна ги и хукна към самовара.

Докато миеше своята и сипваше още чай в тази на Яни, прошепна на готвачката:

— Вярно ли е, че хората странят от Яни, защото е съживен?

— Подозирам, че са странели от него и преди да го замразят — изсумтя тя. — Не знам защо е решил, че с времето това ще се промени.

Майлс усмири усмивката си.

— Май си права.

Недоусмирената му усмивка привлече вниманието й и тя се вгледа преценяващо в него.

— Не си много стар. Болен ли си?

Майлс примигна.

— Мъчи ме махмурлук, вярно, но не знаех, че изглеждам чак толкова зле.

— Реших, че затова си тук.

— Е, имам едно хронично заболяване, състояние по-скоро, но предпочитам да не говоря за това. — Как се беше досетила? Не беше като да има… кожни лезии, да речем. Проблемът му с периодичните пристъпи не би трябвало да е видим за външния наблюдател. Не, имаше нещо друго. Изглежда, краткият им разговор течеше на различни нива и с различни цели и въпросът за здравословното му състояние беше по-скоро податка, улика, намек. За какво обаче?

Но преди да е разровил по-надълбоко, жената се обърна и каза:

— О! Тенбъри-сан!

Всички завъртяха глави към новодошлия — ужасно чорлав брадат мъж с протъркан гащеризон и риза с навити ръкави. Повечето кимнаха кратко, други махнаха приятелски. Мъжът поздрави също толкова мълчаливо и тръгна към кухнята. Мушна ръка в шубрака посребряла кестенява растителност, която обрамчваше долната половина на лицето му, почеса се по брадичката, поздрави с кимване готвачката и й подаде една позната на Майлс кана. Жената я изплакна, отиде да я напълни с прясно кафе и извика през рамо: