Читать «Неуловимия Джо» онлайн - страница 2

И досега я помня, окичена с едри златни гроздаци, обвити грижливо от Жоровата майка в книжни кесийки да не ги кълват врабците.

— А леля Минка — добавих разчувствуван. — Майка му. Тя се топеше, бедната, от умиление, като слушаше тези похвали. Коя майка би устояла? Една нищо и никаква вдовица от войната, която цял ден се трепе по хорските домове, а какво чедо! Понявга тя се промъкваше през комшулука и посядаше на нашата пейка под прозореца ми на приказки. Наведен над уроците си, аз неволно подслушвах разговорите им. Помня и думите на мама: „Хубаво момче имаш, Минке, кадърно, ама май че множко играе. Няма мярка. Добре е да го залисаш из къщи с някоя работа да те посмени за малко. Я се виж, стопила си се от работа! Накарай го да примете тук-там, да поизмие, да понацепи дърва, да позакове нещичко! Няма да е за лошо!“ А леля Минка отвръщаше: „Яка съм още, не съм опряла до отмяната му.“ Майка ми държеше все на своето: „За него, Минке, за него ми е думата. Да попривикне на труд, сестро! Животът няма да го глези, както глези мама.“ Леля Минка се подокачваше от такива съвети и отвръщаше припряно: „Чуй, съседке, та ме разбери! Едно ми е детето, едничко! Нищичко друго си нямам. Не ща отсега да затегли моето тегло. Поне дорде е край мене, да порахатува, а сетне, дето викаш, животът сам ще го научи на труд. Сега нека ме запомни с хубаво, да си отживее!“

Замълчах. Наистина, защо ли от всички тогавашни спомени този разговор се е запечатал най-здраво в паметта ми? Може би защото спрямо нас, другите деца, обикновените деца, мярките бяха по-различни. „Залудо работи, залудо не стой! — думаше мама. — Учете се на труд! Животът не е шега работа, хей!“

Приятелят ми ме гледаше въпросително. Защо ли спрях? Аз преглътнах въздишката, която напираше в гърдите ми, и продължих:

— А Жоро растеше, безгрижен, весел. И какъв другар — винаги готов да защити по-слабия, винаги да помогне. Та нали и мене веднъж извлече от вира, тъкмо бях нагълтал водата. Само дето не му се работеше много. Когато се случваше така, че и той да свърши нещо, Жоро отвръщаше все на смях: „Думата работа произхожда от старобългарския корен «раб» — значи занятие за роби.“ И все тъй със смях я претупваше набързо, за да му остане повече време за плуване, за ритане топка, за безцелно шляене из гората, за четене на романи. В осми клас, малко преди да свършим гимназията, баща ми се премести в друг град и както става в живота, ние се забравихме. А сега изведнъж този вестник…

Загледах се пак в снимката. Не, не се мамех! Това беше той — същият и все пак не съвсем същият. Нещо в него се бе променило, но кое? Може би очите — изразът им сега беше по-друг, дързък, някак безсрамен както ми се стори, не като преди.

Хванах изтръпнал от вълнение ръката на приятеля си.

— Моля те, преведи ми тази статия! Горя от нетърпение да узная какво е станало е него: инженер, лекар, художник, но каквото и да е, той не може да остане обикновен инженер, лекар или художник. Това, което е постигнал, трябва да бъде изключително — иначе не би бил Жоро.