Читать «Неуловимия Джо» онлайн

Гостувах на мой приятел, неотдавна завърнал се от далечно пътуване. Седяхме в полуосветения хол и разговаряхме. Говорехме за континенти и държави, за чудни страни и непознати градове, изобщо за големия свят, който всъщност днес вече не е тъй голям както някога. По-право аз разпитвах, а той описваше чудните места, които бе посетил. Унесен от тихия му разказ, неусетно се бях пренесъл с мисълта си там при разпръснатите из Тихия океан островчета, обрасли с живописни палми и обградени с коралови рифове, в които се плискат вълните, под южното небе, където слънцето жари отвесно и където нощите падат бързо, без здрач.

Неволно погледът ми се застоя над захвърления вестник върху долната подставка на масичката. Шрифтът и клишетата бяха по-особени, напечатани с кафяво мастило, затова се присегнах и го разлистих.

— Взех го преди излитането на самолета — обясни приятелят ми. — За из път. Но не го дочетох. Заспах.

Изведнъж аз изтръпнах. От един голям портрет на трета страница ме гледаше познато лице, толкова познато лице! Възможно ли беше това, тъй далече, на хиляди километри, кажи-речи, от другата страна на земята? Но не се лъжех. Не за пръв път виждах това одухотворено, изразително лице с тези умни очи, в които прозираше нескрито дръзко присмехулство.

— Та това е Жоро! — не можах да сдържа възклицанието си. — Моят другар от игрите, от първо отделение до края на гимназията. Умният, способният Жоро! Кой в класа можеше да се мери с него? Всичко му се удаваше — най-добрият боксьор, най-бързият плувец, атлет. Стихове пишеше, а как рисуваше! Цялото училище беше украсено с неговите акварели. Толкова леки, нежни, въздушни. А каква памет! Удивителна! Запомняше всички уроци в час. Много често, като предадяха урока, учителите го караха да го преразказва и, вярвай ми, от Жоро ние по-добре разбирахме всичко. Не знам друг ученик като него. Никога не четеше в къщи. Написваше набързо домашните си и изхвърчаваше навън. Та покрай него аз честичко отивах с неподготвени уроци.

— Значи, даровит? — запита приятелят ми.

— Даровит! Това е слабо казано. „Изключително момче!“ — беше възкликнал веднъж директорът. А и ние, съучениците му, го смятахме някакво чудо. „Такъв е бил Леонардо“ — твърдеше болнавият ни учител по рисуване И добавяше: — „Някой ден ще се гордея с тебе, Георги! Аз, първият ти учител.“ И вечно сълзящите му очи отново овлажняваха. Той ги изтриваше с протъркания си ръкав и продължаваше да се възхищава от новата му рисунка. Мълвеше се, че дори преподавателят ни по математика, едно сухо зло старче, признавал пред близките си колко се страхува да не сгреши нещо пред Жоро — повече, отколкото от инспектора. Тъй казвал: „Че аз всеки ден имам инспектор зад гърба си!“ Това беше нашият Жоро. Още в гимназията сам, без учител, научи английски, френски. Защото мечтаеше за пътешествия, за далечни чужди страни…

Неусетно спомените ме бяха овладели. Наистина, как се забравят първите стъпки в живота, първите трепети, първите приятели? Като в сън израсна напреде ми Жоровата схлупена къщурка, обрасла до стрехата с буйна асма.