Читать «Радост» онлайн - страница 83

— В нощта, когато ти се разболя. — Той й се усмихна. — Какви диви романтици сме, а?

— Мислех, че не вярваш в любовта.

— Бях глупак. Не вярвах, защото никога не бях я изпитвал. Но човек разбира, когато любовта го порази.

— О, Райърсън. — Вирджиния се облегна на него, разтвори устни в знак, че му се отдава. Тя винаги беше вярвала във възможността да се влюби. Просто не беше очаквала, че ще намери смелост в себе си отново да поеме риска. Сега, когато това се беше случило, тя бавно започваше да придобива удивителното усещане за свобода.

— Защо се усмихваш? — попита Райърсън в устните й.

— Просто се наслаждавах на усещането за свобода.

Райърсън я прегърна бурно и изстена:

— Джини, скъпа, ти не си свободна. Мислех, че най-после си разбрала. В нашата връзка няма истинска свобода. Двамата сме свързани с милиони нишки, големи и малки, и колкото повече сме заедно, толкова повече ще са оковите ни. Желая те неистово, но не искам да живееш с илюзии.

Тя докосна тила му с нежни пръсти.

— Ти си този, който не разбира, Райърсън. Свободата не е в обвързването, а е способността да избирам връзката, която желая. Никога не съм мислела, че ще се освободя от миналото си дотолкова, че да рискувам да се влюбя. Но открих, че отново съм свободна да направя такъв избор. И аз избрах да се влюбя. В теб.

Той отново я целуна жадно и я положи на леглото. Вирджиния усети пръстите му на закопчалката на сутиена й. Райърсън шепнеше любовни думи, изпълнени с желание, когато на Вирджиния й хрумна нещо.

— Ферис — каза тя твърдо.

— Какво? — Райърсън поглади гърдите й с груби пръсти. Вдигна глава и смръщи вежди с изумление. Очевидно мислите му бяха другаде.

— Дан Ферис — бавно каза Вирджиния. — Нали ченгетата от Торалина ти обяснили, че Бригман нямал близки и познати на острова, но той не беше съвсем сам. Познаваше Дан Ферис. Спомняш ли си нощта, когато се промъкнахме в стаята след онова плуване в океана? Трябваше да изчакаме, докато подминат Ферис и Бригман. Те спореха.

Райърсън бавно седна в леглото.

— Говореха за напускане на острова. Ферис беше нервен. Каза на Бригман, че е време да тръгват. Но Бригман отказа.

— В казиното и в ресторанта, нито той, нито Бригман даваха вид, че се познават. — Спомни си Вирджиния. — Не забелязах да пият заедно. Всъщност, винаги когато ги видехме на едно място, те се държаха като непознати.

— Освен в нощта, когато подслушахме спора им в градината — заключи Райърсън. — Чудя се защо ли държаха в тайна запознанството си.

— Не сме сигурни, че са го държали в тайна. Възможно е ние да не сме ги виждали заедно, с изключение на онази нощ.

Райърсън се замисли.

— Онази нощ Ферис се обърна на алеята и ни видя.

— Тоест, той знае, че ние сме го видели да спори с Бригман. — Вирджиния сграбчи сутиена си и тревожно погледна Райърсън. — Да не би да предполагаш, че той е убил Бригман.

— Те спореха, че трябва да напуснат острова, а не за гривната.

— Така е, ами ако това, което ние чухме, е била малка част от спора им? Ако същата нощ на алеята са обсъждали нещо доста по-зловещо? Ферис няма как да знае каква част от разговора сме дочули.