Читать «Тронът на фараона» онлайн - страница 5

— Аз съм жрец! — отговори с достойнство Оунис. — И ти знаеш, че не съм способен да се шегувам.

— О, мъдрий, аз ще имам власт над всичко, което ни заобикаля, а ще имам ли власт над сърцето си?

— Не те разбирам, Миринри. Ти ще властваш над хората и птиците. Всичко, което населява бреговете на Долния и Горния Египет, ще се покори на твоята воля. Така са отредили боговете.

— Но сърцето ми, о, мъдри, е покорено от нея.

Сянка на страх легна върху лицето на Оунис Той вторачи поглед в Миринри и гласът му потрепера.

— Коя е тя, господарю на Египет?

— Тя дойде като сън и завладя сърцето ми — сниши глас Миринри. — Тя носеше уреуса на разкошните си къдри.

— Тя беше сама?

— Да. Но сетне до брега се доближи позлатена лодка с гребци великани-негри и четири воина в блестящо от злато въоръжение. Тази девойка беше хубава като ясен ден, като нощен блян. И… тя изчезна като сън…

Оунис напрегнато слушаше всяка дума на юношата. Отдръпна се от входа на пещерата, сложи меча си на леглото, за да му бъде подръка, и се приближи до потънали в тежки мисли Миринри.

— Какво те интересува тази жена, която ти никога по-рано не си виждал и може би никога вече не ще срещнеш? Не се таи! Аз отдавна виждам, че ти ходиш, като замаян, че сънят ти стана тревожен и че златният покой на душата ти е загубен! Скиташ като омагьосан и замъгленият ти поглед е устремен нататък, дето тичат шумливите води на Татко Нил, нататък към Мемфис!

— Ти си прав, мъдри! — отговори с въздишка Миринри. — Какво е тя за мен — не зная. Но аз знам, че лъчезарните й очи изгориха душата ми и тя отнесе със себе си съня и покоя ми! Аз се мъча да отблъсна от себе си мисълта за нея, но нейният вълшебен образ стои пред мен денем и нощем, насън и наяве. Светлата й усмивка ме притегля. Сребристият и глас властно ме зове. Къде? Не знам. Може би във вълните на. Нил! Аз не съм ти разказал всичко. Аз… аз я спасих, когато един хищен крокодил се готвеше да я разкъса и тя — беззащитна, безпомощна, полумъртва — лежеше като подкосена тревица, като свещения цвят на лотоса в обятията ми. Главата и лежеше на гърдите ми, а ръцете й обвиваха шията ми. У мен тя търсеше защита и спасение и аз я спасих. А после… После тя си отиде!

— Ти я любиш, Миринри?

— Повече от живота си, Оунис!

— Нещастнико! Тя е дъщеря на фараона!

Миринри скочи като ужилен.

— А аз? — извика тон. — Нима ти току-що не каза, че съм син на фараон? Нима ти не ми обеща, че ще ми принадлежи тронът на Тети, тронът на фараона? Тогава какво? Нима аз не съм достоен за тази девойка? Нима ще я унизи любовта на Миринри.

Юношата стоеше пред стария жрец с блеснали очи.

— Отговори де, мъдрий! Нима аз нямам право да обичам тази, която е избрала душата ми?

— Да обичаш?! — отговори с глух глас Оунис. — Не. Ти трябва да я ненавиждаш, а не да я любиш! Ти трябва да я обречеш, както и всичките й близки, на гибел, на смърт!

— Защо?

— Кръв да има между теб и нея! Кръв да има между твоя и нейния род до последния човек. Чуваш ли? До последния! И млади и стари, и мъже и жени, и даже току-що родилото се дете трябва да се откъсне от гърдите на майка си, да се хвърли в гроба на престарелия старец… Всички, всички! До последния човек! Смърт за тях! Или… или — смърт за Египет. Нека робува целият народ у презрените варвари. Нека се разрушат градове и села в пламъци и пожари. Нека стане пустиня там, дето сега стои царственият Мемфис!