Читать «Тронът на фараона» онлайн

Виолетова мъгла, предвестница на нощта, се издигаше на изток, като все повече се сгъстяваше и обхващаше все по-голямо пространство. А западът още гореше от огнения пурпур на залеза и слънцето — като грамадна нажежена топка — се готвеше да напусне земята, почти допирайки се с края си до вълнистата линия на хоризонта.

На самия бряг на Нил, облегнал гръб на тихо полюляваща се палма, с устремен, замислен и мечтателен поглед стоеше млад човек, облечен, както са се обличали преди пет хиляди години почти всички египтяни, непринадлежащи към знатен род. Стройното му силно тяло бе облечено в проста риза от платно, което се спущаше под коленете в меки и красиви дипли, в талията пристегната с широк платнен пояс. На гордата му глава имаше триъгълна кърпа с цветни краища, която се свързваше на челото с помощта на тънки ремъчета. Краищата на тази кърпа падаха върху плещите.

От пръв поглед се хвърляше в очи, че той, въпреки младостта си, беше закален и силен като истински воин и от всичките му движения лъхаше грация. В мечтателните черни очи гореше огън, който показваше, че душата на юношата е пълна с бурни страсти, с неукротима енергия и с презрение към опасността. С огнен поглед, позамъглен от красива тъга, юношата гледаше Нил, който тихо и плавно полюляваше край него могъщите си води, а устните му шепнеха отривисто:

— Ще ми я върне ли Нил? Ще я видя ли отново? Или завинаги, завинаги тя си отиде оттук? Кого покровителствуват боговете — набожните ли? Или само своите потомци — фараоните? Нима за тях не съществуват простосмъртните, в чиито гърди не тече кръвта на фараоните? Но тогава защо съществува цялото останало човечество, отритнато от боговете?

С дълбока въздишка той повдигна глава, устреми очи в потъмнялото небе, върху чийто свод тук и там вече бяха почнали да блестят с кротката си светлина вечерни звезди. Сетне неговият поглед се наведе, като се плъзна към запад, дето бързо бледнееше разсейващата се светлина на догарящата вечерна заря.

— Трябва да си тръгвам! — каза той тъжно. — Трябва, трябва! Оунис ще се безпокои за мене. Навярно той и сега броди край гората и ме търси.

Като хвърли още един прощален поглед върху струите на могъщия поток, юношата се обърна и направи две-три крачни, сетне се спря. Неговият орлов поглед беше забелязал, че между стъблата на рядката трева в подножието на палмата, която се намираше малко настрана, блесна нещо като слаба искра от огън.

Като мълния се спусна той нататък и с трепереща ръка сграбчи блестящия предмет при това от устните му се изтръгна полузаглушен вик на учудване, граничещ с уплаха. Когато се изправи, в ръката му лежеше скъпоценно украшение със странна форма, изобразяващо излята от злато и украсена с великолепен ярък емайл змия, като че готова да се нахвърли върху врага.