Читать «В земята пламък се крие» онлайн - страница 276
Рассел Киркпатрик
— Къде е?
— Отиде да говори със Съвета — бе неочакваният отговор.
— Съветът? — слабо повтори Стела.
Войниците бяха инструктирани: „Ако северното момиче пита за Тангин, доведете ми я“. Тъй бе казал господарят им.
— Точно така — рече един от тях. — Желаеш ли да го видиш?
— Ще го намеря — уверено изрече Стела.
— Ще дойдем с теб.
— Защо? Ще се оправя — но в действителност се радваше, че двамата настояха. Компанията им бе далеч за предпочитане пред краченето сама из града.
Отне им половин час да стигнат до Залата на знанието. На равни разстояния ги спираха патрули и Стела бе удивена в каква степен инструърската стража контролираше спящия град. Бе приела, че падението на Аркоса на Немохайм и разрастването на Еклесия са обезсилили стражите. Поне това бе рекъл отшелникът, а и Стела бе видяла само малцина, ала ето че бройката им изобщо не бе намаляла. Защо на Еклесията бе позволено да се разраства необезпокоявана, ако стражниците все още владееха града? Странно усещане на заплаха се спусна над нея, докато приближаваха ниския черен силует на Залата на знанието.
Прекосиха студени, неосветени коридори, докато стигнаха до полуотворена врата. Войниците отстъпиха назад, знаейки нещо за заниманията на господаря си и колебаещи се дали да почукат, но Стела се стрелна напред и прекрачи прага.
В малката стая Тангин се бе надвесил над пламтяща купа. Отнякъде долиташе глас, звукът на стържещи един о друг камъни. Когато тя затвори вратата, говорът спря, а синият пламък затрептя бясно. Тангин се обърна към нея.
Тангин беше, но той не приличаше на себе си. Сякаш маска се бе смъкнала от инак нежното му лице, разкривайки нещо отвратително, мъртвешки лик или, помисли си шокирано Стела, напомнящо на Снаер в Пиесата, непроницаема чернота, карикатура на злото.
Лицето заговори, а чертите се сведоха в някакво подобие на мъжа, когото познаваше.
— Стела — рече то, изричайки името като мръсна дума. — Значи дойде. Знаех, че ще дойдеш.
Тя прилепи длани над устата си и изпищя.
— Глупачка! — иззлорадства той, дордето светът й се разпадаше на късове. — Слабоумна глупачка. Падението ти е пълно. Далеч не си никаква Благословена, ти си прокълната! Не знаеш ли, че с думите си покорявам хората на волята си? Не си ли чувала за словоплетство? Ти се подчини на волята ми от мига, в който те докоснах с очи — и ще го правиш до смъртта си. Хайде! Пищи, ако желаеш! Повелителят ми и аз ще се насладим на ужаса ти.
Ала тя нямаше да пищи. Гняв, а не страх, бе стиснал гърлото й, в миг на просветление тя проумя, че е била глупачка, но че няма вина. Бе подлъгана от зъл човек — слабостта й я бе направила податлива, ала тя не бе зла, щеше да се противопостави на това противно създание с всичките си сили.
— Ела по-близо! — заповяда мъжът, когото бе познавала като Тангин. Тя бе безсилна да не се подчини на силата му. — Погледни в пламъка. Господарят ми иска да те опознае.
Докато тя се взираше, синият огън протегна пипало. Докосването му бе шокиращо студено, коренно различаващо се от топлината на огъня в онази нощ.
