Читать «В земята пламък се крие» онлайн - страница 275

Слънцето сияеше с червен пламък, окъпвайки с неземна оранжевина Кафявите земи. Черни войски, обширни като мисъл, се разливаха като мравки над хълмовете и падините. В авангарда крачеше почетната гвардия на Андратан, тринадесет тринадесетици, всяка облечена в одеждите на Махди Дащ — най-страховитите брудуонски воини. А начело вървеше Древният, Неумиращият, Черносърдият, Каннуор Едноръкият Рушител, врагът на Най-възвишения.

С падането на нощта армията спря и Рушителят се оттегли настрана с гвардията си. Там, на една гола скала, послужила за олтар, приготвиха синия огън — кръв и масло, смесени в свещена купа, позволила на носителя на магията да разпростре сещания над хиляди мили. Тази вечер Рушителят слушаше своя лейтенант.

Нетрепващият син пламък заговори с отмерения тон на Деорк.

— Сторих, както заповядахте! — рече безтелесният глас. — Разпалих противостоене в града и посях враждебност в сърцата на северняците. Макар някои от тях да са извън хватката ми за момента, очаквам ги със заложен капан. Клопката чака единствено завръщането им. Тогава, повелителю, градът ще се саморазруши точно както Дона Михст преди толкова много години.

— Ще се завърнат ли? — запита Рушителят.

— Трябва. Не съумях да открия целта им, но имам подозрения, че са в съдружие с Аркоса на Немохайм. Ще се завърнат, обладаващи сила, ала тази сила ще задейства клопката и ще изправи фалтанец срещу фалтанец. Ще запазя Аркоса за вас.

— Добре — рече Неумиращият. — Доволен съм.

— Повелителю, вие сте ме научили на всичко… — измърка Деорк.

Стела първо провери мазето, но Тангин не беше там, бяха останали само неколцина, потънали в разговор. Според един мъж, когото познаваше само бегло, той бил напуснал преди известно време.

Знаеше къде е отседнал, но мястото се намираше далеч, а и беше посред нощ в град, където вечерният час се спазваше поне символично и почти не минаваше без убийства. За малко не изостави плана си, но не можеше да понесе самодоволните лица, изпълнени с превъзходство, издаващи надути поучения и ограничаващи още повече живота й. Така че тя продължи, вървейки по улици и алеи, които изглеждаха заплашително непознати в мрака.

Може би час по-късно потрепващата и изплашена Стела достигна до квартирата на Тангин. Всъщност бе срещнала единствено едно шляещо се куче, ала дори и то я бе стреснало. Момичето, изправило се срещу брудуонските воини на Покрития път, сега не намираше и следа от тази храброст. За нейна изненада и уплаха двама войници от градската стража пристъпиха от сенките.

— Какво правиш тук? — грубо запитаха те. В тази част на града живееха заможни, войниците познаваха всички обитатели, а това момиче не бе от тях. Но когато пристъпи в светлината и двамата я разпознаха.

— Тук съм да видя Тангин — рече тя, по-плахо от възнамеряването.

— Тангин? — единият войник погледна към другия, на Стела се стори, че съзира изненада върху лицето му, но тя изчезна след миг, ако изобщо се бе появявала. — Тангин не е тук.