Читать «Тревожни хора» онлайн - страница 10

10.

Първият човек, който видя мъжа на моста преди десет години, беше един тийнейджър, чийто баща искаше момчето да си намери нови мечти. Момчето може би можеше да изчака да пристигне помощ, но ти би ли го направил? Ако майка ти беше свещеник, а баща ти полицай, ако си израснал с убеждението, че човек помага на другите, ако може, и не оставя никого, ако не се налага?

Не.

Така че тийнейджърът се затича по моста, провикна се и мъжът се спря. Момчето не знаеше какво да прави, затова просто започна да... говори. Опита се да спечели доверието на мъжа. Да го убеди да направи две крачки назад, вместо една напред. Вятър шумолеше нежно в якетата им. Задаваше се дъжд и зимата започваше да се усеща във въздуха. Момчето се помъчи да намери думи за всички неща, за които си струва да се живее дори когато човек не смята така.

Мъжът на парапета каза на момчето, че има две деца. Може би защото момчето му напомняше за тях. „Моля те, не скачай!“, примоли се то с паника във всяка сричка.

Мъжът го погледна спокойно, почти състрадателно, и отвърна: „Знаеш ли какво е най-лошото на това да си родител? Че винаги те съдят за най-лошите ти моменти. Можеш да направиш милион неща правилно, но объркаш ли дори само едно, завинаги ще бъдеш родителят, който гледаше в телефона си, когато люлката удари детето му по главата. Не откъсваме очи от тях с денонощия, но после прочитаме ЕДИН есемес и всичките ни усилия се оказват напразни. Никой не ходи на психолог, за да говори за всички пъти, когато не го е ударила люлка като дете. Родителите се определят чрез грешките си“.

Момчето не разбра какво означава това. Ръцете му се разтрепериха, когато надникна през парапета и видя смъртта долу. Мъжът му се усмихна леко и направи половин крачка назад. В онзи момент половин крачка беше като половината свят.

После мъжът разказа, че имал страшно добра работа, започнал страшно успешен собствен бизнес, купил си страшно хубав апартамент. Инвестирал всичките си спестявания в акции на компании за недвижими имоти, за да могат децата му да имат дори по-добра работа и дори по-хубави апартаменти. За да могат да живеят със свободата да не се притесняват за пари, и да не заспиват от изтощение с калкулатори в ръцете. Защото това е работата на родителите: да бъдат рамене. Рамене, на които децата им могат да седнат, за да видят света, когато са малки, на които да стъпят, за да достигнат небето, когато са големи, и на които да се облягат, когато залитат и се колебаят. Те разчитат на нас, а това е съкрушителна отговорност, защото още не са проумели, че всъщност не знаем какви ги вършим. Така че мъжът правел каквото правим всички: преструвал се, че знае, когато децата го питали защо акото е тъкмо кафяво, какво става след смъртта и защо белите мечки не ядат пингвини. После пораснали. Понякога забравял за това и за секунда едва ли не се опитвал да ги вдигне на ръце. Боже, колко се срамували тогава. Той също. Трудно е да обясниш на дванайсетгодишно дете, че веднъж, когато то още било малко, си вървял прекалено бързо, а то те настигнало и те хванало за ръката и това било най-хубавият момент в живота ти. Пръстите му в дланта ти. Когато детето още не е знаело колко много си се провалил.