Читать «Птицата убийца» онлайн - страница 5

Е… докато хората се плъзгат и подхлъзват по тънката коричка на цивилизацията към дълбините на ужаса отдолу, колко е оскъден речникът, който съпровожда падането им.

Грейс Хобдън — забеляза той — беше описана от някакъв съсед като мълчалива жена. Която естествено страняла от околните.

Познаваше този тип хора. Пазеха личния си живот.

Трябваше да намери начин да използва и това в нейна защита.

Каква защита? За какво си мислеше? Кръвта туптеше във вените му. „Недей — туп — да ходиш — туп — там!“ — туп-туп.

Прекалено късно. Вече беше там.

Около него се възцари странна тишина, дълбоката сковаваща тишина като, когато вали сняг, тишината, която настъпва след катастрофа.

Беше неправилното убийство, разбира се. Веднага го беше разбрал. Винаги беше неправилното убийство.

Посегна за тефтера, извади писалка от джоба на ризата си и започна да си води бележки с елегантния си дребен почерк. Правото и всичките му сигурни факти бяха безотказно убежище. Непоносимият хаос на човешкото страдание, сведен до съдебна игра. Игра, в която той беше добър и знаеше да печели. Раф Хаус беше извървял дълъг път.

И докато пишеше, се замисли: дали Хобдънови имаха куче?

Малкото момченце тича през тревата. Висока влажна трева, която мокри голите му колене. В гърдите му има непоносима болка. Страх и тъга. Не му достига дъх от тичането — толкова отдалеч тича. Чак от пътя. В ръцете му има мъртва тежест, а в сърцето му — ужас.

Пред него е къщата. Където ще го чака татко.

— Съжалявам, тате. Не беше нарочно… Не ми се сърди, тате, моля те, недей…

2.

Трябваше да го направя

На задната стена на къщата на Раф, по средата между първия и втория етаж, Сам насмалко да се откаже.

Беше се включила охранителната светлина и тя се чувстваше изложена на показ като морска звезда върху камък. Предполагаше, че прозорецът на банята над кухнята ще е открехнат, но нямаше късмет. Беше плътно затворен и заключен. Не смееше да рискува и да строши някое стъкло, докато не излезе от обхвата на охранителната светлина, което значеше, че трябваше да се качи по-високо.

На двайсет стъпки от земята страшно й се зави свят. Сърцето й заби като лудо. Това пълзящо растение не беше от полезния театрален тип, по който се катереха ромеовците — лесно, все едно е стълба. Имаше опасност всеки момент да поддаде. Плочките отдолу щяха да направят приземяването твърдо. Представи си как пада, как черепът й се пръсва на изисканите йоркски плочки във вътрешния двор на Раф.

„Съсредоточи се. Не мисли“.

Протегна ръце и се вкопчи в увивното растение, опряла буза в затоплените през деня тухли. Заради световъртежа й се струваше, че може да се хвърли от стената като новооперено птиченце и да полети. „Не го прави! Дишай. Спокойно. Не бързай!“

И без това вече нямаше избор, слизането винаги беше по-трудно. Освен това залогът беше прекалено висок, за да се откаже.

От отвъдната страна на къщата долиташе нестихващият шум от уличното движение по Холанд Парк авеню. Не спираше дори в два през нощта.