Читать «Птицата убийца» онлайн - страница 3

— Дърмът! За бога, човече!

Защо някой не накараше проклетото куче да млъкне?

Дърмът Мърсър дръпна веригата и затвори вратата на тоалетната точно когато Раф го викаше за трети път. Дърмът имаше много ясни възгледи по отношение на крещенето на адвокатите и всичките бяха отрицателни. Лицето му, което дори когато беше в добро настроение, наподобяваше изражението на разтревожен хамстер, стана още по-нацупено. Но той се забърза. Третият вик на Раф звучеше неотложно — адреналинов пристъп на паника.

— Какво има, господин Хаус? Нещо не е наред ли?

Риторичен въпрос. Очевидно нищо не беше наред. На младини Раф Хаус имаше тъмната коса и смуглата хубост, които в друг век сигурно биха отивали на някой пират. Откакто мина петдесетте, бе качил няколко килограма, под синкавата сянка на наболата брада челюстта му бе наедряла и движенията му се бяха забавили. Но умът му, особено срещу достоен противник в съда, беше все така ловък и опасен.

И точно затова Дърмът още повече се стъписа да го завари така.

— Зле ли ви е, господин Хаус?

— Добре съм, съвсем добре… само махни това проклето дело.

Но докато Дърмът протягаше ръка да вземе купа документи, Раф стовари юмрук на бюрото. Ръката на Дърмът забърса фините косми по пръстите му и той се дръпна като ужилен.

Раф сключи вежди.

— Кой ги праща?

— Боб Холис от „Фъргъс енд Смит“. Беше много настоятелен.

— Знаеш, че казах никакви убийства. След…

Нямаше нужда да довършва. Дърмът знаеше за какво говори. „След смъртта на Кърстен“. Въпреки че никой не беше замесен, това също беше своего рода убийство. Самоубийство. Дърмът трябваше да е по-чувствителен — бяха минали два месеца, но Раф Хаус още страдаше.

— Боб Холис ме накара да обещая, че ще го погледнете. Убеден е, че имате златни ръце, откакто спечелихте условна присъда за онзи клиент за тежката телесна повреда. Ще го махна.

— Не, почакай. — Раф се отпусна на стола. Дишаше тежко.

Дърмът отиде да отвори прозореца. Тук вътре не достигаше въздух, това беше проблемът.

— Недей! — изграчи Раф.

— Помислих, че…

— От гадния дим ме боли гърлото.

— Дим ли? — Дърмът подуши въздуха. Автомобилни газове, топла прах от тротоарите, може би някакви цъфнали растения. Но определено нямаше дим.

— Някой идиот си е напалил скарата. — Раф се намръщи още повече, когато осъзна грешката си.

Дърмът каза тихо:

— Мидъл Темпъл не е особено известен с огньовете на открито, господин Хаус. — И добави: — Сигурно някой е минал по коридора с пура.

Отвори широко прозореца и мръсният летен въздух нахлу вътре.

— Сигурно ми се е сторило — каза Раф. Потърка устата си с ръка и измърмори: — А кучето…

— Куче ли? Какво куче?

Раф започна да увърта, избягваше погледа му.

— Някакво тъпо куче. — Изглеждаше толкова объркан, че Дърмът се почувства неудобно, сякаш неочаквано го беше сварил гол. Раф каза: — Виж, фактите така и така са тук, можеш да ми ги оставиш. Ще ги прегледам.

— Но нали казахте…

— Не съм решил.

— Нека да ги дам на някое от момичетата. Това ще е много подходящо за Селина.