Читать «Вълкът през зимата» онлайн - страница 5

- А ние? - попита Ейнджъл. - Ако го убием, за нас ще има ли лоши последствия?

- Разликата е в това, че на нас не ни пука - казах аз.

- О - промърмори Ейнджъл, - тази бележка май ми се губи.

- В общи линии в нея се казва: „Начукай им го, ако не са на наша страна“ -обясни му Луис.

- Да, щях да запомня, ако я бях видял. Значи, продължаваме да го гоним, докато не го пипнем или просто не се гътне и не умре.

- Гоним го, докато той не се умори или ние не се уморим - казах аз. - Тогава ще видим какъв ще е крайният резултат. Имате ли да вършите нещо по-интересно?

- Напоследък нямаме. И честно казано, никога не сме имали. А сега какво?

Загледах се отново в мрака зад къщата.

- Ако е там навън, нека поне има какво да гледа.

Ейнджъл отиде да вземе колата ни, а ние с Луис разбихме ключалката на шевито и го избутахме до вратата на къщата. Докато Луис поливаше вътрешността му с коняка на Колекционера, спестявайки около една трета от него, вече започвах да усещам миризмата на газ от печката в кухнята. Той натъпка кухненски парцал в гърлото на бутилката и я разклати, за да накваси плата. Щом се увери, че пътят е чист, Ейнджъл ни сигнализира с фаровете, а Луис запали парцала, хвърли бутилката в шевито и побягна. Когато потеглихме, шевролетът вече гореше, но двете експлозии -първата от колата, втората от самата къща - дойдоха по-бързо от очакваното и станаха почти едновременно, което ни изненада. Не спряхме да гледаме как огненото кълбо се издига над дърветата, просто продължихме нататък по „Телеграф Роуд“ през Мериленд до кръстопътя с шосе 213 и после на север към Пенсилвания. Дадохме колата на една жена в Ландънбърг, взехме собствените си автомобили и се разделихме, без да си кажем и дума. Луис и Ейнджъл потеглиха към Фили, а аз на север към платената магистрала.

В покрайнините на Нюарк мъж в тъмно палто наблюдаваше преминаващите пожарни коли. Накуцваше леко, разчитайки повече на десния крак, а единият ръкав на палтото му беше скъсан. Фаровете на пожарните осветяваха за кратко слабото му лице, зализаната назад тъмна коса и тънката струйка кръв, която се стичаше по челото му. Този път малко оставаше да го заковат, съвсем-съвсем малко...

Колекционера запали цигара и пое дълбоко дима.

2

Вълкът беше млад, сам и ранен, ребрата му се брояха под ръждивокафявата козина. Вървеше, накуцвайки, към града. Вълчата глутница беше изтребена край бреговете на река Сейнт Лорънс, но по това време той вече бе завладян от потребността да се скита и когато ловците дойдоха, тъкмо беше поел на юг. Глутницата му не беше голяма: общо дванайсет животни, водени от алфа-вълчицата, която бе негова майка. Всички тях вече ги нямаше. Той се беше спасил от разправата, като бе прекосил реката по зимния лед, трепвайки при звука на всеки пушечен изстрел. Когато наближи границата на Мейн, се натъкна на втора, по-малка група мъже и беше ранен от куршум на ловец в лявата предна лапа. Поддържал бе раната чиста и тя не се бе инфектирала, но бе увреден някакъв нерв и никога повече нямаше да е толкова силен, нито толкова бърз, колкото преди. Раняването щеше да го довърши, рано или късно. То вече го правеше по-бавен, а бавните животни винаги стават нечия плячка. Беше истинско чудо, че бе стигнал толкова надалече, но нещо - някаква лудост - го тласкаше все напред и напред, по на юг и по на юг.