Читать «Вълкът през зимата» онлайн - страница 212

Излезе в коридора и погледна дисплея.

Уорънър.

Тепърва му предстоеше да се оправи с пастора. До ушите му положително бяха стигнали слухове за онова, което предлагаше той. Трябваше да го убеди, че е нужно да се подчини на волята на града, но нямаше да е лесно. Все пак Уорънър можеше да бъде оставен да се грижи за своята черква и да се моли на своя бог в тишината зад стените ѝ. Навярно пасторът таеше надеждата, че когато настъпят тежки времена, градът отново ще се обърне към черквата и старите практики ще бъдат подновени. Ако наистина беше така, молитвите му трябваше да са дяволски силни, защото Морланд по-скоро би го пратил при Хейли Кониър и Томас Соулби, преди да допусне друго момиче да бъде поставено на колене до дупка в гробището.

Мина му през ума да не отговаря на повикването, но все още беше началник на полицията. Ако Уорънър искаше да спори с него, щеше да изключи телефона до сутринта, но ако беше нещо по-спешно...

Натисна зеления бутон и рече:

- Пасторе, тъкмо се канех да си лягам.

- На територията на черквата има бездомник - каза Уорънър. - Крещи нещо за убийство.

Мамка му.

- Идвам.

Морланд погледна към жена си.

- Съжалявам.

Но тя вече си беше отишла.

Уорънър затвори. В ъгъла на дневната лежеше тялото на Брайън Джоблин. Бедата на Джоблин беше, че се намираше в къщата на Уорънър, когато мъжете пристигнаха, и че посегна към пистолета си още щом ги видя. Умря веднага. Напоследък той бе хвърлил око на най-голямата дъщеря на Уорънър, Рут, от което Уорънър бе дълбоко разстроен. Изглежда, че този проблем вече беше решен.

Но наблизо стояха съпругата и децата на Уорънър, с насочен към тях пистолет. Друг, не много различен на вид, бе само на сантиметри от неговото лице. Фиксираше ли погледа си върху дулото, а той го фиксираше, защото то беше много, много близо до него, маскираното лице на мъжа, който държеше оръжието, се размазваше. Можеше да вижда ясно само едното или другото, но не и двете едновременно: или инструмента за убиване, или човека, който можеше да го остави жив.

- Добре се справи.

Уорънър не можеше да отговори. Единственото, което съумя да направи, бе да не позволи на гласа си да трепне, докато говореше с Морланд. Успя да събере малко слюнка в устата си и си върна гласа.

- Какво ще стане със семейството ми?

- Нищо - отговори мъжът с пистолета. - Макар че не мога да обещая същото и за теб.

Нощем в полицейския участък на Проспъръс дежуреше един полицай. При спешен случай този полицай можеше да се обади на началника и дори на мейнската щатска полиция, но досега не бе имало нито един нощен инцидент, който да е достатъчно сериозен, за да е нужна помощта ѝ. Дежурният полицай тази нощ се казваше Кони Даксън. Тя се опитваше да поправи щепсела на машината за кафе, когато в общината влязоха двама мъже. Единият носеше ловджийска пушка, другият -пистолет. Двамата бяха с черни скиорски маски.

- Да не си мръднала - каза онзи с пушката, която сега бе насочена към Даксън.

Досега никой не беше насочвал пушка към нея. Тя бе така уплашена, че не би могла да помръдне, дори и да искаше. Накараха я да легне с лице към пода и закопчаха ръцете ѝ с нейните собствени белезници. Вързаха устата ѝ с кърпа и я заключиха в единствената арестантска килия в града. Тя беше повече от стогодишна, също както и сградата, в която се намираше. Решетките бяха зелени и Диксън виждаше ясно през тях как мъжете изваждат от строя цялата комуникационна система на полицейското управление.