Читать «Хипнотизаторът» онлайн - страница 34

Ерик набира мобилния номер на Юна.

Телефонът започва да звъни на седалката до него.

Жената бавно върви сред дърветата с отпусната пушка в ръка. Ерик си дава сметка, че може да възникне опасна ситуация, ако полицията и жената се изненадат взаимно. Излиза от колата, затичва се към входа на къщата, а след това тръгва по-бавно.

— Здравей — извиква той.

Жената спира и обръща поглед към него.

— Доста е студено днес — казва той тихо.

— Какво?

— Студено е в гората — казва той по-високо.

— Да — отговаря тя.

— Нова ли си тук? — пита той и продължава да се приближава към нея.

— Не. Това е къщата на леля ми.

— Соня леля ли ти е?

— Да — усмихва се тя.

Ерик стига до нея.

— Какво ловуваш?

— Зайци — отговаря тя.

— Мога ли да видя пушката?

Тя счупва пушката и му я подава.

Върхът на носа й е зачервен. Сухи борови иглички са затъкнати из косата й с пясъчен цвят.

— Евелин — казва той спокойно, — тук има няколко полицаи, които искат да поговорят с теб.

Тя изглежда разтревожена, прави крачка назад.

— Ако имаш време — казва той с усмивка.

Тя кима едва и Ерик се провиква към къщата.

Юна излиза с раздразнен израз на лицето, готов да го изкомандва да се върне в колата. Когато вижда жената, застива за частица от секундата.

— Това е Евелин — казва Ерик и протяга пушката към Юна.

— Здравей — казва Юна.

Лицето й пребледнява, изглежда, като че всеки момент ще припадне.

— Трябва да говоря с теб — пояснява сериозно Юна.

— Не — прошепва тя.

— Влез в къщата.

— Не искам.

— Не искаш ли да влезеш?

Евелин се обръща към Ерик:

— Трябва ли? — пита го с трепереща уста.

— Не — отговаря й той. — Сама ще решиш.

— Влез вътре, ако обичаш — казва Юна.

Тя поклаща глава, но все пак влиза след него в къщата.

— Ще чакам отвън — казва Ерик.

Отдалечава се малко от входа на къщата. Чакълът е покрит с борови иглички и кафяви шишарки. През стените на къщата чува Евелин да крещи. Единствен вик. Звучи самотно и отчаяно. Израз на непонятна загуба. Той разпознава толкова добре този вик от времето в Уганда.

Евелин седи на канапето с ръце, притиснати между бедрата. Лицето й е с цвят на пепел. Вече знае какво се е случило със семейството й. Снимка в рамка, която прилича на гъба мухоморка, лежи на пода. Майката и бащата са седнали в нещо като хамак. Малката сестра е между тях двамата. Родителите са примижали срещу силната слънчева светлина, докато очилата на малката сестра блестят.

— Моите съболезнования — казва Юна приглушено.

Брадичката й трепери.

— Мислиш ли, че би могла да ни помогнеш да разберем какво се е случило? — пита той.

Столът скърца под тежестта на Юна. Той изчаква малко и после продължава:

— Къде се намираше в понеделник на седми декември?

Тя поклаща глава.

— Вчера — уточнява той.

— Бях тук — казва тя тихо.

— В къщата?

Тя среща погледа му:

— Да.

— Целия ден ли не си излизала?

— Не.

— През цялото време ли беше тук?

Тя прави жест към леглото, където лежат учебниците й по обществени науки.

— Следваш ли?

— Да.

— Значи не си напускала къщата вчера?

— Не.

— Има ли някой, който може да го потвърди?

— Какво, какво?

— Имаше ли някой с теб тук? — пита Юна.