Читать «Измамна светлина» онлайн - страница 2

Норман и Полет — художници, двойка в работата и в живота

Андре Кастонге — изтъкнат галерист от старото поколение

Дени Фортен — известен млад галерист

Лилиан Дайсън — художник и арт критик

Тиери Пино — председател на Върховния съд на Квебек

Сюзан Коутс — бивш художник, член на Организацията на анонимните алкохолици

Брайън — член на Организацията на анонимните алкохолици

Речник на някои френски думи и изрази в романа

Á votre santé — за ваше здраве

Absolument — абсолютно

Avec le temps — с течение на времето

Bien sûr — разбира се

Bon — добре

Bonjour — добър ден

C'est intéressant — това е интересно

Café au lait — кафе с мляко

C' est çа — това е

Coup de grâce — съкрушителен удар

Désolé — съжалявам

Exactement — точно

Excusez-moi — извинете (ме)

Faux pas — гаф, препъване

Formidable — великолепен

Je vous en prie — моля (ви)

Mais, non, monsieur — о, не, господине

Merci. C'est parfait — Благодаря. Идеално.

Merde — лайна, боклук; по дяволите

Mon ami — приятелю (мой)

Mon Dieu — боже мой

Oui, âllo — да, ало

Oui, patron — да, шефе

Pardon — моля

Quartier- квартал, район

Rendez-vous — среща

S'il vous plaît — моля

Salut — привет

Santé — наздраве

Sûreté du Québec — квебекската полиция

Vraiment? — Наистина ли?

ГЛАВА ПЪРВА

О, не, не, не…" — повтаряше си Клара Мороу, докато вървеше към затворените врати.

Виждаше сенки и силуети, подобни на привидения, които се движеха напред-назад отвъд матовите стъкла. Появяваха се и изчезваха. Очертанията им бяха размити, но все пак приличаха на хора.

"Все тъй стенеше мъртвият тихо."

Думите се въртяха из главата й цял ден, появяваха се и изчезваха. Стихотворение, което си спомняше само донякъде. Откъси изплуваха на повърхността, а после потъваха. Тялото на стиховете бе твърде далеч, не можеше да го достигне.

Как беше останалото?

Струваше й се важно да си спомни.

"О, не, не, не…"

Разкривените силуети в дъното на дългия коридор й изглеждаха почти течни или от дим. Безплътни, неуловими, леки.

Искаше й се и на нея да й е леко.

Това беше. Краят на пътуването. И не само на днешното пътуване от малкото квебекско село, където живееха със съпруга й Питър, до Музея на съвременното изкуство в Монреал, който познаваха много добре. Отблизо. Често идваха тук да се любуват на нова изложба, да подкрепят свой приятел или колега художник, или просто да поседят мълчаливо насред лъскавата галерия в обикновен ден през седмицата, докато останалите жители на града работят.

Изкуството беше тяхната работа. Но беше и много повече — не просто професия. Трябваше да е нещо повече. Иначе как щяха да изтърпят всички онези самотни години, всички провали и мълчанието на обърканите и дори смаяни артистични среди.

С Питър се трудеха ежедневно в малките си ателиета, в малкото си село, и водеха обикновен незначителен живот. Бяха щастливи. Но не спираха да копнеят за повече.

Клара направи още няколко крачки по безкрайно дългия бял мраморен коридор.

Ето го онова "повече". От другата страна на вратите. Най-сетне. Кулминацията на всичко, за което бе работила и към което се бе стремяла цял живот.

Първата й детска мечта и последният сън, от който се бе събудила тази сутрин, почти петдесет години по-късно, щяха да се сбъднат в другия край на хладния бял коридор.