Читать «Мечката и драконът» онлайн - страница 19

— Добре, Олег Григориевич, ако имаш нужда от помощ, ще направя всичко възможно, за да ти я окажа — обеща агентът от ФБР.

— Благодаря ти, Миша.

Те се разделиха, всеки със своите мисли.

1.

Ехо от взрива

— И така, кои са враговете му? — попита подполковник Шабликов.

— Григорий Филипович ги имаше много. Беше грубиян. Твърде много хора се чувстваха засегнати от него и…

— Нещо друго? — настоя Шабликов. — Едва ли бе разкъсан на парчета насред улицата само защото е засегнал чувствата на някой престъпник!

— Започна да мисли за внос на наркотици — добави информаторът.

— Аха! Разказвай.

— Гриша установи контакт с колумбийци. Срещна се с тях преди три месеца в Швейцария и се опитваше да ги накара да му изпратят пратка кокаин през пристанището на Одеса. Чух да се шушука, че работи върху установяването на канал за наркотици оттам за Москва.

— А как щеше да им плаща? — попита подполковникът от милицията. — Руската валута е обезценена.

— В твърда валута. Гриша имаше много от нея благодарение на западните клиенти, а и от някои руснаци. Той знаеше как да задоволява такива хора срещу заплащане.

Распутин, каза си подполковникът. Той напълно оправдаваше името си. Продал беше доста момичета, а и някои момчета, за да си купи в брой голяма немска кола (хората му вече бяха проверили как беше станала сделката), и е имал намерение да внася дрога. Тя също трябваше да се плаща в брой, и то в „сухо“, както казват американците, което означаваше, че е възнамерявал да я продава срещу твърда валута, тъй като колумбийците едва ли се интересуват от рубли.

Смъртта на Овсеенко не беше загуба за страната. Който го беше убил, трябваше да бъде награден… Само че някой нов щеше да заеме мястото му и да поеме контрола над сводническата организация, а новият можеше да бъде и по-хитър. Това беше проблемът с престъпниците. При тях беше налице процесът, открит от Дарвин. Милицията залавяше някои, дори мнозина, но хващаше само по-глупавите, докато умните ставаха още по-изобретателни. Като че ли милицията винаги беше в положението на догонваща, защото нарушителите на закона винаги имаха инициативата.

— Така. И кой друг внася наркотици?

— Не знам кой. Естествено, носят се слухове, а и аз познавам някои от уличните пласьори, но не знам кой точно е организаторът.

— Ами разбери — нареди строго Шабликов. — Няма да ти навреди.

— Ще направя каквото мога — обеща информаторът.

— И побързай, Павел Петрович. Искам да разбереш и кой ще поеме империята на Распутин.

— Да, другарю подполковник. — Последва покорно кимване с глава.

Да бъдеш висш милиционер означава власт, помисли си Шабликов. Имаш реална власт над хората и можеш да се възползваш от нея, а това беше приятно. В случая той нареждаше на един престъпник от среден калибър какво да направи и то щеше да бъде свършено, в противен случай неговият информатор щеше да бъде арестуван и източникът му на доходи щеше да секне. Срещу услугите той щеше да получи някаква протекция. Докато престъпникът не се отклоняваше много от приемливите за висшето ченге нарушения, можеше да се чувства защитен от законите. Така беше в повечето страни по света. Подполковникът от московската милиция Ефим Константинович Шабликов беше сигурен в това. Как иначе полицията можеше да се добере до нужната й информация за хората, които отиваха твърде далеч в престъпването на законите? Никоя полицейска организация в света не разполагаше с времето да разследва всичко и затова използването на престъпници срещу престъпници беше най-лесният и най-евтин метод за събиране на сведения.