Читать «Размяна на съпруги» онлайн - страница 17

— Стига да не искаш да те придружавам — казал мистър Биксби в началото.

— Разбира се, че няма, скъпи — отговорила мисис Биксби. — В края на краищата тя не е твоя леля, а моя.

Дотук добре.

Както се оказало обаче, лелята била само удобно алиби за мисис Биксби. Подлото псе, в образа на един господин, известен като Полковника, лукаво се спотайвало на заден план и когато отивала в Болтимор, нашата героиня прекарвала по-голямата част от времето си в компанията на този мошеник. Полковника бил изключително богат. Живеел в прекрасна къща в покрайнините на града. Не бил обременен нито от съпруга, нито от семейство. Имал само няколко дискретни и предани прислужници и в отсъствието на мисис Биксби се утешавал с езда и лов на лисици.

Година след година продължавала тази приятна връзка между мисис Биксби и Полковника без никаква засечка. Срещали се толкова рядко — дванайсет пъти в годината не е много, като се замисли човек — затова вероятността да си омръзнат била малка или почти никаква. Точно обратното — дългите интервали между срещите им само карали сърцата да се заобичат по-силно и всяка тяхна среща се превръщала в истински празник.

— Бре-бре! — извиквал всеки път Полковника, когато я посрещал на гарата с голямата си кола. — Мила моя, почти бях забравил колко възхитително изглеждаш! Бързо да се скрием в хралупката си.

Минали осем години.

Било точно преди Коледа и мисис Биксби чакала на болтиморската гара влака, който щял да я заведе обратно в Ню Йорк. Току-що завършилото посещение било по-приятно от всеки друг път и тя била във весело настроение. Впрочем напоследък компанията на Полковника винаги й се отразявала по този начин. Той успявал да я накара да почувства, че е една забележителна жена, личност с изтънчени и екзотични способности и неизразим чар: колко се различавал от нейния зъболекар съпруг вкъщи, който я карал да се чувства като постоянна пациентка, живееща в дъното на чакалнята, безмълвна сред списанията и все по-рядко, а напоследък и изобщо непотърсвана, за да изпита точната, педантична услуга на тези чисти розови ръце.

— Полковника ме помоли да ви предам това — произнесъл някакъв глас зад гърба й. Тя се обърнала и видяла Уилкинс, коняря на Полковника, малко сбръчкано човече с посивяла кожа, което пъхнало в ръцете й голяма плоска картонена кутия.

— Боже господи! — извикала тя, цялата разтреперана от вълнение. — Майчице, каква огромна кутия! Какво е това, Уилкинс? Има ли писъмце? Каза ли ти да ми предадеш нещо?

— Не — отвърнал конярят и се отдалечил.

Щом се качила във влака, мисис Биксби потърсила заедно с кутията уединението на дамската тоалетна и заключила вратата. Колко било интересно! Коледен подарък от Полковника. Започнала да развързва канапа.

— Обзалагам се, че е рокля — казала на глас. — Дори може да са две рокли. Или ужасно много дантелено бельо. Няма да гледам. Само ще си пъхна ръката и ще се опитам да позная и цвета, и точно как изглежда. А също и колко струва.