Читать «Моят чичо Осуалд» онлайн - страница 11

Допълнителни затруднения през това незабравимо преживяване ми създаваше и фактът, че по целия път между Марсилия и Неапол бушуваше страхотна буря. Корабът се люшкаше на всички посоки и вълните го блъскаха така ужасно, че на няколко пъти си помислих, че ще се обърнем. Когато най-сетне бяхме в безопасност, здраво закотвени в пристанището на Неапол, се обърнах на излизане от каютата и казах:

— Господи, щастлив съм, че го направихме. Само да не беше тази ужасна буря.

— Скъпо момче — отвърна високата туркиня, увесвайки поредния наниз от скъпоценности на врата си, — през целия път морето беше гладко като огледало.

— Грешите, мадам — казах аз. — През целия път имаше ужасна буря.

— Това не беше никаква буря — отвърна тя. — Това бях аз.

Учех се бързо. На първо място бях разбрал — и то впоследствие се потвърди стократно — че да си имаш работа с туркиня е все едно да пробягаш петдесет километра преди закуска — трябва да си в отлична форма.

Останалите четири дена от пътуването прекарах възстановявайки се и когато пристигнахме в Александрия, отново се чувствах свеж както в първия ден. От Александрия взех влака за Кайро, а в Кайро се прехвърлих на влака за Хартум.

Боже, каква жега беше в Судан! Бях облечен крайно неподходящо за тропическия климат, но не ми се искаше да хвърлям пари за дрехи, които щях да нося само ден-два. Наех си стая в един голям хотел в Хартум, чието фоайе гъмжеше от англичани, обути в къси кафяво-зеленикави панталонки, с тропически шлемове на главите си. Всички те бяха мустакати и руменобузи, досущ като майор Граут и стискаха по чаша питие в ръката си. Около вратата се мотаеше някакъв суданец-портиер: великолепен негър, облечен в бяла роба, с ален фес на главата. Придвижих се до него.

— Чудя се дали бихте могли да ми помогнете — казах аз, като измъкнах няколко френски банкноти от джоба си и започнах небрежно да ги мотая между пръстите си.

Негърът погледна парите и се ухили.

— Ами, суданските мухи — казах аз. — Знаете ли нещо за суданските мухи?

Ето сега бе настъпил сюблимният момент. Le moment critique. Бях пропътувал цялото разстояние от Париж до Хартум, за да задам този единствен въпрос и сега чаках отговора му със затаен дъх. Не изключвах възможността майор Граут да ни беше разказал просто една забавна измислица.

Портиерът се ухили още по-широко.

— Всички знае судански мухи, сахиб — каза той. — Вие какво точно иска?

— Искам да ми кажете къде мога да отида и да хвана хиляда от тях.

Той спря да се хили и ме зяпна все едно се бях побъркал.

— Живи!? — възкликна. — Вие иска хване сам хиляда живи судански мухи?