Читать «На плажа Чезъл» онлайн - страница 69

— Излъга ме! Всъщност ти си една измамница. И знам точно каква си още. Знаеш ли каква си? Фригидна си, това си ти. Напълно фригидна. Просто си мислела, че имаш нужда от съпруг, и аз бях първият нещастен глупак, който ти се изпречи на пътя.

Тя знаеше, че не бе имала никакво намерение да го мами, но всичко останало й прозвуча напълно вярно още в момента, когато той го изричаше. Фригидна — тази ужасна дума толкова добре й пасваше. Тя бе точно онова, което думата означаваше. Предложението й беше отвратително — как не го разбра по-рано? И определено оскърбително. Но най-лошото бе, че наруши обещанието си, направено пред всички в църквата. Щом той й го каза, веднага всичко си застана на мястото. В неговите очи, както и в собствените си, Флорънс бе едно нищожество.

Нямаше какво друго да каже и тя излезе от убежището на изхвърленото на брега дърво. За да се прибере в хотела, трябваше да мине покрай него и когато приближи, спря точно пред него и с възможно най-тихия глас прошепна:

— Съжалявам, Едуард. Неимоверно много съжалявам.

Замълча, побави се, очаквайки отговор, после си тръгна.

* * *

Думите й, необичайната старомодност на изказа й го преследваха в продължение на години. Нощем се будеше и ги чуваше, в ушите му кънтеше ехото им, извинителният й тон, изпълненият с копнеж глас. Терзаеше го споменът за онзи момент, за мълчанието му и за начина, по който ядно се отвърна от нея, за това как остана на плажа още цял час, за да изпита цялата тъжна прелест на раната и на поражението и на обидата, както и блудкавото чувство на удовлетворение, че е бил напълно и трагично прав. Тогава дълго вървя нагоре-надолу по изтощителния чакъл, дълго мята камъни в морето и крещя мръсотии. После се свлече до дървото и се отдаде на самосъжалителни мечти, докато не събра нови сили за изливане на яростта си. Стоя край водата, потънал в мисли за нея, като разсеяно оставяше вълните да мокрят обувките му. Накрая се повлече с труд назад по плажа, спирайки се начесто, за да се обръща мислено към някакъв строг, безпристрастен съдия, който напълно разбираше неговия случай. Чувстваше се почти величав в нещастието си.

Когато стигна в хотела, тя вече бе събрала куфарчето си и си бе тръгнала, без да остави бележка в стаята. На рецепцията Едуард говори с двамата младежи, които бяха сервирали вечерята от количката. Въпреки че не казаха нищо, те явно се учудиха на незнанието му, че някой в семейството се е разболял и жена му е била спешно извикана вкъщи. Помощник-управителят любезно я откарал до Дорчестър, където се надявала да хване последния влак и късно вечерта да се прекачи за Оксфорд. Когато Едуард се обърна, за да тръгне нагоре към сватбения апартамент, той не видя как младите мъже се спогледаха многозначително, но можа много добре да си го представи.

През останалата част от нощта лежа буден на леглото с четирите колони. Бе напълно облечен и все още вбесен. Мислите му се гонеха във вихрен танц, неспирно се въртяха в някакъв делириум. Да се омъжи за него, а после да го отблъсне, това бе чудовищно, искаше да ходел с други жени, а може би искаше и да гледа, това бе унизително, невероятно, никой нямаше да повярва, каза, че го обичала, а почти не бе виждал гърдите й, подмами го да се оженят, а дори не знаеше как да се целува, заблуди го, излъга го, никой не трябваше да узнава, това трябваше да си остане тайна, срамната му тайна, че се е омъжила за него, а после го е отблъснала, чудовищно беше наистина…