Читать «На плажа Чезъл» онлайн - страница 32
Иэн Макьюэн
Затова няколкото минути, в които четиринайсетгодишният Едуард се озова насаме с баща си в градината и за първи път чу, че майка му има мозъчно увреждане, останаха незабравими за него. Терминът бе истинско оскърбление, светотатствен зов за предателство.
С баща му стояха под големия бряст през един горещ, влажен ден в края на май. След продължилите няколко дни дъждове въздухът преливаше от изобилието на ранното лято — гълчавата на птици и насекоми, мирисът на прясно окосената трева, легнала на редове по полето срещу къщурката, избуялите, изпълнени с копнеж градински гъсталаци, почти неотделими от гористия бордюр отвъд оградата от колове, цветният прашец, довяващ до баща и син първия привкус на сенна хрема за сезона, а на поляната в краката им — петната от слънчева светлина и сянка, танцуващи заедно в лекия бриз. В тази обстановка Едуард слушаше думите на баща си и се опитваше да си представи студения зимен ден през декември 1944 година, оживения перон на гарата на Уайкъмб и майка си, увита в дебелото си палто, хванала торба с оскъдни, военновременни коледни подаръци. Била застанала в края на перона, за да срещне влака от гара Марлибоун, който щял да я отведе до Принсес Ризборо, а оттам — до Уотлингтън, където щял да я чака Лайънел. Вкъщи за Едуард се грижело едно девойче — дъщерята на съседите.
Има един тип самоуверени пътници, които обичат да отварят вратата на вагона точно преди спирането на влака, за да могат да стъпят на перона с лек подскок и затичване. Може би, напускайки влака, преди пътуването му да е приключило, подобен пътник отстоява своята независимост — не иска да бъде пасивен товар. Може би съживява спомена за младостта си, или пък толкова бърза, че му е важна всяка секунда. Влакът спрял вероятно малко по-рязко от обикновено, пътникът, който държал вратата, я изпуснал, тя се отплеснала и се завъртяла на пантите си. Тежкият метален ръб ударил Марджъри Мейхю по челото със сила, достатъчна, за да счупи черепа й и в миг да размести личността, разсъдъка и паметта й. Комата й траяла по-малко от седмица. Пътникът, описван от свидетелите като изискан господин от Ситито на около шейсет, с бомбе, навит чадър и вестник, офейкал от сцената на произшествието, като оставил младата, бременна с близнаци жена да лежи на земята сред няколкото пръснати играчки, след което завинаги изчезнал в улиците на Уайкъмб с цялата си непокътната вина, или поне Лайънел му каза, че се надявал да е така.
Този необичаен момент в градината, превърнал се в повратна точка в живота на Едуард, запечата в съзнанието му един специален спомен за баща му. Лайънел държеше в ръката си лула, която не запали, докато не завърши разказа си. През цялото време съзнателно я стискаше в определено положение — бе обвил показалеца си около чашката, а дръжката й отстоеше на около фут от ъгълчето на устата му. Бе неделя, та не се бе обръснал — Лайънел не беше религиозен, макар и в училище да се правеше на такъв. Обичаше да си пази тази едничка утрин от седмицата само за себе си. Като не се бръснеше в неделя сутринта — нещо, което се смяташе за ексцентрично при човек с неговото положение, той съзнателно се самоизключваше от всякаква форма на обществено задължение. Носеше намачкана бяла риза без яка, която дори не бе пригладена с ръка. Държеше се внимателно, сдържано — сигурно бе репетирал този разговор в мислите си. Докато говореше, погледът му понякога се местеше от лицето на сина му към къщата, сякаш за да пресъздаде състоянието на Марджъри по-точно или може би да види къде са момичетата. Накрая той сложи ръка на рамото на Едуард — нещо необичайно за него, и го поведе през последните няколко ярда до самия край на градината, където паянтовата дървена ограда се губеше сред настъпващите храсталаци. Отвъд се простираше пет акра поле без никакви овце, завладяно от лютичетата, които се разделяха на две обширни ивици — като два разклоняващи се пътя.
