Читать «Вечност» онлайн - страница 2
Грег Бир
1.
В гробището на станция Ню Мърчинсън имаше не повече от тридесетина гроба. Тревата тук бе ниска, добре подравнена, в единия край бълбукаше малко поточе, с мъка надвивайки свистенето на вятъра, който навеждаше полегналите храсти. Над равнината се издигаше планинска верига, окичена със заснежени върхове. Слънцето беше на около час път от връх Два пръста, блестеше ярко, но не топлеше. Гари Ланиер усещаше, че въпреки вятъра се поти,
Той помогна да пренесат ковчега по тясната алея към току-що изкопания гроб, заобиколен от свежа черна пръст. Лицето му бе изкривено от скръб и от усилието.
И шестимата носачи бяха приятели на починалия. Ковчегът бе скован от не особено тежки борови летви, но Лоурънс Хайнеман беше поне деветдесет килограма. Само на две крачки ги следваше опечалената вдовица, Ленър Каролсон, вдигнала поглед към нещо невидимо в ковчега. Някога сивкаворусите й коси сега бяха снежнобели.
На вид Лари изглеждаше много по-млад от Ленър. Беше получил ново тяло веднага след първия сърдечен удар, преди тридесетина години, но не умря от болест или старост — една скала го размаза в планинския лагер само на двайсет километра оттук.
Положиха го в земята и шестимата носачи изтеглиха яките почернели въжета. Ковчегът полегна на една страна в меката почва и изскърца жално. Ланиер, кой знае защо, си представи как Хайнеман се намества в доста неудобното и твърдо вечно ложе и прави недоволна гримаса.
За погребалната церемония бяха повикали един пастор от Новата Римска църква. Ланиер беше първият, който хвърли шепа пръст върху капака на ковчега. Пръст си и пръст ще станеш. „Влажно е тук — помисли си той. — Ковчегът ще изгние.“
