Читать «Колимски разкази» онлайн - страница 4

Позоваването обаче не означава прилика: „мъртвият дом“ на Шаламов е много различен от този на Достоевски, и ако неговата проза има нещо общо с психологическата наситеност на този праотец на модерната литература, естетически те нямат пресечни точки — като самият Шаламов вижда своите разкази в контекста на една по-различна традиция — тази на модернизма и авангарда от началото на XX век.

Това на пръв поглед изглежда парадоксално: като че ли няма нищо по-несъвместимо от авангарда и литературата на документа. Шаламов наистина не измисля нищо — неговата проза просто намира максимално лаконичния, прям и безпощаден поглед към реалността — и към нейните психологически наситени проекции в съзнанието на героите. Този поглед обаче е наситен с изключителен усет за ненормалността на ситуациите, за абсолютната деградация на всичко човешко в лагерния бит, за дълбоката символика на детайлите, жестовете, случайно отронените думи; неговата проза впрочем е пределно лаконична и концентрирана благодарение на този интуитивен усет; тя не разказва и не описва — тя внушава лагерния ужас само с няколко жеста и детайла, с няколко щрихи — като дзенска рисунка.

Шаламов наистина се движи в пределите на изживяното и документалното, ала изразеният чрез неговите детайли свят е в максимална степен абсурден и деформиран, е свят, в който пропорциите са гротесково разместени, в който всичко — включително немислимото — е възможно. В „Ръкавица“ — един от програмните текстове на „Колимски разкази“, се среща на няколко пъти терминът „фантастична реалност“ — но не като пространство на писателското въображение. ГУЛАГ е този, който твори невероятното, който очертава контурите на сюрреалния лагерен свят — фантастичен именно защото всички човешки ценности са пометени, защото не съществуват никакви прегради пред злото, никаква приемлива за човешката същност мяра за допустимото.

Написаното от него не съдържа проповеди и обвинения. Те са неуместни, тъй като „Колимски разкази“ са писани не от позициите на някой, който наблюдава или си припомня лагерния свят — а от позициите на този, който го преживява — и го преживява непосредствено, в момента. Обвинението, нравствената оценка и прочее публицистични жестове изискват дистанция — темпорална, пространствена и емоционална — каквато в разказите на Шаламов няма; лагерният живот не търпи публицистика, не търпи философия, не търпи естетика — нещо повече: не търпи паметта и осмислянето. В лагерния свят няма как да се раздели доброто от злото — нито в отношенията на палачите към жертвите, нито в отношенията между самите зекове — тъй като в контекста на това съществуване самите критерии за добро и зло са разколебани до пълното изличаване на границите помежду им. Най-страшните престъпления и най-главоломните човешки падения са приемат с едно неизменно равнодушие — което изглежда странно и нечовешко — но е напълно естествено за човека, чийто хоризонт на очаквания и надежди се свежда само до оцеляването — и се простира не по-далеч от едно денонощие.