Читать «Колимски разкази» онлайн - страница 2

Когато през 1963 г. в „Новый мир“ излиза „Един ден на Иван Денисович“, Варлам Шаламов пише дълго и прочувствено писмо до Александър Солженицин, и споделя възторга си от появата на тази повест, след прочита на която — по собствените му признания, не бил спал цели две нощи. Той отбелязва обаче два-три дребни детайла, нищожни подробности от лагерния бит, които според него са смущаващи и неадекватни. Не е ясно например какво търси описаната от Солженицин котка около лагерната лечебница — според Шаламов мястото й не е там, тъй като зековете отдавна биха я изяли. Ненужна според него е и лъжицата, с която се храни Шухов — храната в лагера е винаги с такава консистенция, че направо се изпива от канчето. Тези и някои други подборности карат Шаламов да попита Солженицин какъв е този „чуден“ лагер и къде се намира той — въпроси, които като че ли намекват, че такъв лагер просто не съществува.

Лагерният свят обаче е голяма, разпластена и твърде разнообразна територия. Такъв лагер, разбира се, има — и тъкмо той е обитаван от Солженицин в течение на повече от четири години. Разликата е в опита: за разлика от Шаламов той не е стигнал до деветия кръг на ада — затова неговите зекове не се нахвърлят върху нещастната котка и се хранят с лъжици. В лагерите на Шаламов лъжици най-често няма. Котки също. Когато се появят такива, то е само за да бъде описано тяхното изяждане. Котките и лъжиците бележат една дълбоко символична разлика помежду им, но — разбира се — истинските различия са другаде. Те обхващат светоусещането, отношението към писането и неговия смисъл, стилистиката и боравенето с езика — и не на последно място — личната съдба.

Никак не е случайно, че съдбите на двамата се оказват много различни. Когато излиза „Един ден на Иван Денисович“, Шаламов отдавна вече е написал няколко десетки от „Колимски разкази“ — част от написаното, както и част от стиховете му, отлежават в чекмеджетата на същия този „Новый мир“, който издава първата повест на Солженицин. И той, който никога през седемнадесетте си години лагерен живот не се е молил никому и за нищо, моли Солженицин да му помогне, като накара главният редактор на списанието Александър Твардовски да ги прочете; в същото това време самият Шаламов работи повече от три години като външен рецензент за „Новый мир“, допълвайки с мизерни хонорари инвалидната си пенсия от 42 рубли — но тъй и не успява да се срещне с главния редактор. Не е известно доколко Солженицин е взел присърце тази молба — във всеки случай той я изпълнява; Твардовски прочита стиховете и не ги харесва, а „Колимски разкази“ не прочита въобще.

Още с първата си повест Солженицин става известен — и в родината си, и по света. Приживе Шаламов не вижда нито една буква от своите разкази отпечатана — публикувани са единствено част от стиховете му. Когато през 70-те част от тези разкази се появяват без съгласието му в западни списания, той се отрича от тези публикации — и си спечелва в отговор присъдата:

„Варлам Шаламов умря“ — изречена от Солженицин в САЩ. Дори самите критици от годините на тъй нареченото „размразяване“ аргументират своите отрицателни становища с това, че Шаламов не пише като Солженицин — като се визира, разбира се, единствено „Един ден на Иван Денисович“. Показателни са словата на някой си Дремов, автор на вътрешна рецензия за „Колимски разкази“ в издателството „Советский писатель“ — естествено, отрицателна. Според него: „Ако Солженицин се старае и в лагерната действителност да прокара мисълта за неунищожимостта на съвременния човек…, то Шаламов, наопаки, с цялото съдържание на своите разкази говори за необратимостта на падението — за нравствената и физическа гибел на човека в лагерните условия…, акцентирайки върху това, че чрез глада, студа, побоите, униженията и страха хората се превръщат в зверове.“