Читать «Томичукалата» онлайн
Стивен Кинг
Стивън Кинг
Томичукалата
На Табита Кинг
„… обещания за спазване.“
Книга първа
Корабът в земята
Настигнахме Хари Труман, докато отплаваше от Независимостта.
Ние рекохме: „Какво ще кажеш за войната?“.
Той отвърна: „Прав й път!“.
Ние попитахме: „А бомбата? Съжаляваш ли, че я направи?“.
Той рече: „Дайте ми тая бутилка и си гледайте работата“.
„По течението на потока“
Рейнмейкърс
Предговор
Както повечето детски залъгалки, стихчетата за томичукалата са измамно простички. Трудно е да се проследи откъде идва първоизточникът на думата. „Пълен речник на Уебстър“ твърди, че томичукалата са или (а) великани, които прокарват тунели, или (б) духове, които обитават изоставените мини и пещерите. Тъй като „томи“ е древно британско жаргонно наименование на военната дажба, „Пълен оксфордски речник“, макар да не идентифицира самия термин, предполага, че томичукалата са духовете на умрелите от глад миньори, които продължават да бродят и чукат в търсене на храна и спасение.
Първият стих („Късно тази нощ и нощта преди“) е достатъчно разпространен, за да сме го чували като деца и аз и жена ми, макар че сме израснали в различни градове, вярвали сме в различни религии и имаме различен произход — нейният е предимно френски, а моят — шотландско-ирландски.
Всички останали редове са плод на авторовото въображение.
Този автор — аз, с други думи — иска да благодари на съпругата си, Табита, която е безценен, макар и влудяващ понякога, критик (ако човек се ядосва на тези, които го критикуват, това е сигурен признак, че са прави), на редактора, Алън Уилямс, за любезното му и загрижено усърдие, на Филис Гран за търпението й (тази книга беше по-скоро не написана, а избълвана) и особено на Джордж Еверет Маккътчеън, който е чел всичките ми книги и ги проучва внимателно — най-вече за неверни оръжейни и балистични характеристики, но също така следи и за логичната последователност. Мак умря, докато тази книга беше в процес на преписване. Всъщност аз тъкмо най-покорно нанасях поправките, възникнали в резултат на една от неговите забележки, когато научих, че накрая все пак е бил победен от левкемията, с която се бореше от близо две години. Той ужасно ми липсва, не само защото ми помагаше да си оправям книгите, а и защото заемаше част от сърцето ми.
Благодарност дължа и на много други хора — те са повече, отколкото бих могъл да изброя: пилоти, зъболекари, геолози, колеги писатели и дори на децата си, които слушаха да им чета книгата на глас. Благодарен съм и на Стивън Джей Гулд. Макар че той е почитател на янките — американците от Северните щати — и следователно не може да му се има пълно доверие, неговите коментари за възможностите на онова, което аз наричам „сляпа еволюция“, ми помогнаха да оформя прекомерното изобилие на този роман.
