Читать «Нощна стража» онлайн - страница 2

— И тя щеше ли да ви повярва?

— Разбира се, сър — обиди се Джокаста. — Честта на Гилдията ме задължава, сър.

Ваймс си пое дъх с пълни гърди.

— Вижте какво, госпожице Уигс, през последните години немалко от вашите приятелчета се опитваха да ме убият в дома ми. Както сигурно се досещате, това не ми допада особено.

— Много добре ви разбирам, сър — отвърна Джокаста.

Тонът й подсказваше колко е наясно, че единствената надежда да се измъкне от сегашните затруднения, е в доброто желание на човек, който няма никаква сериозна причина да се настрои доброжелателно.

— Затова бихте се изненадали, ако знаехте какви капани са заложени навсякъде — продължи Ваймс. — И някои от тях са много добри, макар да звучи като самохвалство.

— Сър, изобщо не очаквах керемидите на бараката да се разместят така.

— Плъзгат се по добре смазани релси — просвети я той.

— Чудесно измислено, сър!

— Немалка част от капаните водят към сигурна гибел — допълни Ваймс.

— Значи ми провървя, сър, че паднах точно тук, а?

— О, това място също е гибелно — възрази той.

Въздъхна. Наистина искаше да ги обезсърчи, за да не опитват, но… чак да го махнат от списъка? Не че му харесваше по него да стрелят закачулени фигури, наети временно от многобройните му всевъзможни врагове, но открай време го смяташе за някакъв източник на увереност. Показваше му, че дразни богатите и нагли типове, които трябва да бъдат дразнени.

Пък и не беше трудно да надхитри Гилдията на убийците. Те си имаха строги правила, които спазваха съвсем почтено, а това много допадаше на Ваймс, защото в някои практически области на живота той не се придържаше към абсолютно никакви правила.

Извадили го от списъка, тъй ли? Според мълвата само още една личност липсваше в този списък — лорд Ветинари, Патрицият. Убийците вникваха в политическите игрички на града по-умело от всички останали. Премахнат ли ти името от списъка, значи се досещат, че твоята кончина не само ще провали играта, но и ще потроши на парчета игралната дъска…

— Сър, ще съм ви благодарна, ако ме извадите оттук — обади се Джокаста.

— Какво? А, да. Извинявайте, но съм с чисти дрехи — отвърна Ваймс. — Щом обаче се върна в къщата, ще заръчам на иконома да дойде тук с подвижна стълба. Какво ще кажете?

— Най-сърдечно ви благодаря, сър. Приятно ми е, че се запознахме, сър.

Той се отправи обратно към къщата. Извън списъка ли? Те допускаха ли човек да обжалва подобно нещо? Вероятно си мислеха, че…

Уханието го обгърна.

Той погледна нагоре.

Над него цъфтеше люляк.

Ваймс се ококори.

По дяволите! По дяволите! По дяволите! Всяка година забравяше. Е, не беше така. Никога не забравяше. Просто прибираше спомените подобно на стари сребърни прибори, които не искаше да потъмнеят. И всяка година те се появяваха остри и искрящи, за да го пронижат право в сърцето. Точно днес ли трябваше…

Посегна нагоре и ръката му затрепери, когато хвана цвета и внимателно отчупи клончето. Помириса го. Постоя така с празен поглед. После грижливо понесе люляковото клонче към гардеробната.