Читать «Мъртви води» онлайн - страница 2

Връх на стрела.

Невъзможно беше да се каже точно колко стар е черепът или колко време е лежал в земята на ветровитите нортъмбърлендски блата. Със сигурност можеше да се твърди само, че жертвата е мъртва от над петстотин години — време, достатъчно дръжката на стрелата да се разпадне и костта да потъмнее до тъмнокарамелен цвят. Никога нямаше да узнаем подробности за момичето — нито кое е било, нито как е загинало. Щеше ми се да мисля, че убиецът й — тъй като тя или се е обръщала, или е бягала от него — в крайна сметка е бил наказан за злодеянието. Но и това нямаше как да бъде узнато.

Върхът на стрелата се завъртя с тих, мелодичен тропот, докато прибирах черепа и внимателно го увивах в хартия, преди да го върна в кутията. Като другите древни скелети в университетската катедра по антропология, и този се използваше за обучение на студентите: зловещ сувенир, достатъчно древен, за да не е чак толкова шокиращ. Бях свикнал с това — Бог знае, че бях виждал много по-страшни неща, — но точно този memento mori винаги ми се е струвал особено значим. Може би е заради младостта на жертвата или заради бруталната й смърт. Приживе това момиче е било нечия дъщеря. Сега, векове по-късно, единственото, останало от безименното дете, се съхранява в лабораторен кашон.

Прибрах кутията в металния шкаф при останалите. Разтрих схванатия си врат, влязох в кабинета си и седнах пред компютъра. Докато машината зареждаше, бях обзет от обичайното нетърпение — като кучето на Павлов. И както винаги, нетърпението бе изместено от разочарование. Открих единствено присъщите на академичния живот ежедневни писма: въпроси от студенти, напомняния от колеги и тук-там реклами, които спам филтърът не е успял да улови. Нищо друго.

Това продължаваше месеци наред.

Едно от писмата беше от професор Харис — новия декан на антропологията, който ми напомняше да се свържа със секретарката му и да си насроча среща. Да прегледаме вариантите относно поста ви, както деликатно се беше изразил. Стомахът ми се присви, когато го прочетох, но не беше изненада. А и, така или иначе, беше проблем за следващата седмица. Изключих компютъра, оставих лабораторната престилка на закачалката и си облякох якето. На излизане в коридора се разминах с една от докторантките.

— Лека, доктор Хънтър! И весели празници! — пожела ми тя.

— Благодаря, Джамила, и на теб.

Мисълта за предстоящия дълъг празничен уикенд понижи духа ми още повече. Глупашки бях приел покана да го прекарам с приятели в дома им в Котсуолдс. Беше преди седмици, когато празниците изглеждаха достатъчно далечни, че да няма от какво да се притеснявам. Сега обаче бяха дошли и аз не бях толкова оптимистично настроен, особено като се имат предвид многобройните други гости, които не познавах.

Твърде късно. Отключих колата, прекарах пропуска си през скенера и зачаках бариерата на паркинга да се вдигне. Предвид лондонските задръствания и допълнителния данък беше глупаво всеки ден да шофирам до университета, вместо да пътувам с метрото, но навикът умира трудно. Като консултант в полицията бях свикнал при откриване на труп да ме викат в различни части на страната, често без предизвестие. Тогава възможността да се придвижвам бързо бе от полза, но, разбира се, това беше преди неофициално да попадна в черния списък. Сега ходенето на работа с кола започваше да ми се струва по-скоро пожелателно мислене, отколкото важна привичка.