Читать «Пътят между световете» онлайн - страница 5

— Натрихме му носа! — изкряка Тенсор. — Следващия път няма да е толкова нагъл!

Мендарк обаче осъзна по-бързо какво се е случило.

— Ти си глупак — промълви с отпаднал глас. — Рулке използва собствената ни сила срещу нас. Машината е неуязвима за всеки вид енергия, който можем да насочим към нея. А аз съм още по-голям глупак от тебе, щом си въобразявах, че ще постигнем нещо.

Творението се изравни във въздуха, издигна се плавно и застина над съсипания меден купол на кулата. Рулке се пресегна надолу, вдигна Каран и я показа на враговете си — невредима. Изрева дръзко някакво предизвикателство, после машината се пъхна в кулата подобно на яйце в гнездо. Докато се наместваше, стените се издуха, сякаш змия поглъщаше пиленце. Смущаващото ума червеникаво сияние се появи отново.

— За какво му беше всичко това? — промълви Талия.

— За да ни сплаши — отвърна Игър. — Може би още не е готов.

— Готов е! — натърти Шанд.

Издутото петнисто туловище на луната пълзеше нагоре. Леденият вятър се засилваше и всички потърсиха завет в амфитеатъра. Лиан остана проснат в снега. Ако би могъл да превърне яростта си в оръжие, Игър и Тенсор вече щяха да лежат бездиханни между скалите. Болката в разранените му крака не стихваше нито за миг, но не заглушаваше облекчението, че Каран е жива. Трябваше да я измъкне. Знаеше, че и тя би сторила същото за него.

— Лилис! — прошепна той.

Момичето притича, лицето й беше посърнало. Студеният й нос опря за миг в още по-студената му буза. Тя трепереше.

— Казвай.

— Искам да се промъкна вътре. Ще ми помогнеш ли? Пролича й как напрегна волята си, за да се успокои, и овладя гласа си.

— Какво да направя?

— Виж дали ще успееш да махнеш тези окови. Лилис се наведе и опипа ботушите му.

— Олеле, кракът ти е целият в кръв… И другият също. Това изобщо не го засягаше.

— Ледът по метала прежулва кожата. Нищо страшно. Пръстите й шареха по оковите.

— Заключени са. Знаеш ли у кого е ключът?

— У Мендарк. Ще се опиташ ли… Не, прекалено е опасно. Тя въздъхна тихичко и се изправи.

— Горкият Лиан. Ще се опитам, разбира се. Заради тебе ще преджобя и самия Мендарк, колкото ще да ме е страх.

— Милата ми Лилис, толкова ме е срам, че те моля за подобно нещо.

Прегърна за миг слабичкото момиче, после я проследи с поглед как се прокрадна по леда и снега. Всъщност Лиан се срамуваше далеч повече, отколкото Лилис можеше да си представи, защото я използваше само да отвлече вниманието на другите. Щяха да я спипат в мига, когато се опиташе да открадне ключа от Мендарк, но се надяваше неизбежната суматоха при залавянето й да му даде малко време. Той изобщо не изчака да види какво ще се случи.

Всички се бяха спуснали в амфитеатъра, за да не ги продухва вятърът толкова силно. Май не го наблюдаваха. Лиан се промъкна между каменните скамейки до пътеката към Каркарон.

От другата страна до ушите му стигнаха крясъци. Значи бяха разкрили намерението на Лилис. Лиан се хлъзна и тупна по задник недалеч от ръба на пропастта. Закуцука по коварната пътека, колкото му позволяваха оковите, и тогава чу яростния вопъл на Магистъра: