Читать «С единия крак в гроба» онлайн - страница 26

Лазарус изскочи от гората, за да пресече шосето, като избягваше колите. Минути по-късно го последвах. Засвириха спирачки, когато шофьорите рязко спираха, объркани от замъглените петна, изскочили пред автомобилите им. Преследвах Лазарус през задни дворове и железопътни линии, като стопявах разстоянието помежду ни. Вече го виждах, бе едва на около километър и половина пред мен и се насочваше към едно езеро. Не биваше да му позволявам да влезе във водата. Щеше да ми се изплъзне заради нуждата ми да дишам. Замислих се за нещо, което да ме вдъхнови, и отново в съзнанието ми изникнаха две кафяви очи.

Не се тревожи, сладурче. Ще се върна преди да се усетиш.

Това бяха последните думи, които Боунс ми каза. Бе последният път, когато чух гласа му. И това бе цялата мотивация, която ми бе нужна. Може би, ако тичах достатъчно бързо, щях да върна времето назад, да усетя отново ръцете му около себе си…

Нахвърлих се върху Лазарус откъм гърба му на по-малко от двайсетина метра от брега. Сребърният нож в ръката ми се заби в сърцето му и аз завъртях оръжието. Още не. Първо трябваше да пропее.

— Как се чувстваш, Лазарус? Боли, нали? А знаеш ли какво боли истински! Ако ножът мръдне и влезе само още малко по-навътре…

Лекичко завъртях острието. Той схвана картинката и застина, а сребристите му очи светнаха в зелено.

— Пусни ме веднага — заповяда ми с плътен глас.

Изсмях се злобно.

— Добър опит, но само толкова. Внушението не работи при мен, приятелче. Знаеш ли защо?

За пръв път му показах зеления огън в очите си. Преди не бе успял да го види заради куршумите, които изстрелях в лицето му.

Лазарус се вторачи неразбиращо в блесналите ми очи.

— Невъзможно е. Ти дишаш, сърцето ти бие… невъзможно е.

— Да, нали? Животът е гаден, а после някой те наръгва.

Чу се свистене на гуми от спираща кола, а после и бързо приближаващи се стъпки. Не бе необходимо да се извърна, за да разбера, че зад мен са Тейт, Хуан и Купър.

— Е, amigos, вижте какво довлече котката — ехидно каза Хуан.

Пистолетите им бяха извадени и насочени към вампира. Лазарус опита отново, като този път реши да влияе на техните съзнания:

— Застреляйте я. Искате да я застреляте. Убийте я — нареди им той, вторачен кръвнишки в мъжете.

— Не искаме да застреляме нея — поправи го Тейт и стреля в крака на Лазарус. — Искаме да застреляме теб.

Лазарус изкрещя веднъж, а после втори път, когато Купър стреля в бедрото му.

— Не стреляйте… засега. Трябва да му задам някои въпроси. И се надявам да прояви глупостта и да ми даде повод да го разкъсам, както самият той е сторил с онази двойка снощи.

Лазарус бе смаян от безпомощността си.

— Какви сте вие? Защо вие, човеци, не се поддавате на контрола ми?

— Защото току-що изпиха кръвта на другарчетата ти в пещерата и сега във вените им тече вампирска кръв. Като дистанционно с изхабени батерии, сигналите ти не стигат целта си. Сега, стига с глупостите. Ще ти задам няколко въпроса и приятелите ми ще ти режат по нещичко всеки път, когато не ми отговориш. Съберете се тук, момчета. Има достатъчно плът за всички ви.