Читать «Паяжината» онлайн - страница 59

— Значи все пак си чувал за него?

— Не, всъщност, бях забравил. Саймън го спомена един-два пъти, но не помня да ми е казвал кой е.

— Как да те накарам да си спомниш? Саймън страхуваше ли се от този човек?

— Не зная, не е споделял с мен нищо подобно.

— Тази рисунка навежда на мисълта, че се е боял от него.

— Може би, но не ми е казвал.

— Паметта отново ли ти изневерява, а, Доминик? Сигурно имаш известна представа. Не мисля, че Саймън би пазил това в тайна.

— Саймън поддържаше връзка с него, не аз. Нямах нищо общо.

Момчето ставаше все по-напрегнато и Сам не бе сигурна дали ако продължи да го разпитва ще постигне нещо, или още повече ще усложни нещата.

— Добре, Доминик, щом няма какво да добавиш. Но помни: това, че Саймън е мъртъв, не означава, че няма с какво да му помогнеш. Ако знаеш или по-късно си спомниш нещо, моля те, обади ми се. Помогни ми да хвана убиеца на приятеля ти, преди да отнеме още нечий живот.

Момчето сви рамене.

— Казах ви всичко, което ми е известно, честна дума.

Сам остави визитната си картичка на бюрото му.

— Ако се сетиш нещо друго, можеш да се свържеш с мен на един от тези номера, обещаваш ли?

Той не отвърна. Тя повтори по-настойчиво:

— Обещаваш ли?

Младежът кимна и взе визитката й.

— Да.

— В такъв случай очаквам скоро да се чуем.

Доминик не помръдна и тя излезе от стаята.

Мисис Пар я чакаше до стълбището.

— Беше ли отзивчив?

Сам кимна.

— Мисля, че ми каза всичко, което знае.

— Добре. Понякога се прави на интересен.

Когато доктор Райън си тръгна, Доминик я проследи с поглед от стаята си. Веднага щом се убеди, че е в безопасност, се върна до компютъра. Извади дискетата от флопидисковото устройство, целуна я и я пъхна в предния джоб на якето си. Без да знае, любопитната патоложка току-що му бе донесла цяло състояние.

Пета глава

Сам паркира между две червено-бели коли на „Пътна полиция“ пред областния участък в Кеймбридж. Щом заключи джипа си, влезе във фоайето и натисна звънеца на портиера. След няколко мига се показа невзрачен мъж на средна възраст. По възголямата му омърляна униформа позна, че е временно заемащ длъжността. Понякога полицията поверяваше административната работа на външни хора, за да може да изпрати обучените полицаи да патрулират по улиците. Най-често заместниците бяха пенсионирани служители, желаещи да натрупат още стаж, преди окончателно да се оттеглят. В този случай Сам не дръзна дори да си помисли в кой отдел е бил на служба този жалък човечец.

— Мога ли да помогна с нещо, скъпа?

За втори път през последните няколко дни непознат я наричаше „скъпа“. Покровителственият му тон я подразни почти толкова, колкото обръщението, но се нуждаеше от съдействието му и се постара да отвърне учтиво.

— Търся сержант Уилямс.

Портиерът продължи да важничи.

— Очаква ли те, скъпа?

Този път Сам не издържа.

— Не съм ти гадже, така че, ако обичаш, не ме наричай „скъпа“. Да, очаква ме.

Заместникът остана мълчалив за миг, сякаш поразен от гневния й изблик, и се прибра в офиса. Тя го проследи с поглед и зачака. След няколко мига видя лъчезарното лице на сержант Уилямс.