Читать «Паяжината» онлайн - страница 151

— Защо този компютър е бил регистриран на името на Питър Андрюс?

Сам повдигна рамене.

— Щом той плаща сметките и поддържа връзка с доставчика, ще се появява неговото име. Може би се отнася за всичките.

Адамс насочи вниманието си към Мери.

— Идвал ли е преподобният тук тази вечер?

Тя поклати глава.

— Доколкото зная, не.

— У дома ли си беше преди час?

Мери кимна.

— О, да. Работеше в кабинета си, подготвяше се за неделната проповед. Занесох му нещо за пиене.

Адамс кимна замислено.

— Чоки, огледай наоколо. Виж дали има следи от проникване с взлом.

Уайт кимна и започна да оглежда всички прозорци и врати, дори тези на тавана. Върна се при началника си.

— Няма нищо, шефе. Мястото е чисто.

Том се обърна към Мери:

— Кой има ключове от залата?

Жената сведе поглед и дълбоко се замисли.

— Само един човек, за когото зная — клисарят. О, и мистър Муър, който помага в клуба.

Сам седна в колата на Том и се загледа в студената нощ. Откъм реката към тях се спускаше лека мъгла, която обгръщаше всичко наоколо. Тя погледна часовника си. Беше единайсет без двайсет. Бяха тук почти от два часа. Обърна се към Том, който се бе излегнал на седалката със затворени очи.

— Не спиш, нали?

Той не помръдна, но тихо отговори:

— Просто почивка на очите.

— Винаги ли правиш така?

Адамс кимна.

— Доста често. Човек свиква. Стига да няма кой да отвлича вниманието му. — Отвори едното си око и се усмихна.

— Сигурен ли си, че хората, които си изпратил, ще забележат Рики, когато пристигне? Ами ако мине по друг маршрут? Може би няма да имат добра видимост при тази мъгла?

— Няма да го изпуснем. Няма маршрути, които да не са завардени, и моите момчета ще видят всичко, което се движи.

— С колко хора разполагаш?

Сам се бе разприказвала и Том бе осъзнал, че не ще може да си почине, така че се изправи.

— Имаме два екипа от Специалните оперативни части и един въоръжен отряд. На крак са и половината хора от отдел „Убийства“, изпратен е хеликоптер, и най-важното, аз съм тук.

Все още не напълно доволна от неговите успокоения, тя престана да задава въпроси и отново втренчи поглед през прозореца.

Внезапно радиостанцията започна да пращи и накара сърцето й силно да затупти.

— Чарли две до Чарли едно, край.

Адамс бързо взе слушалката на радиостанцията си.

— Чарли две, говори, край.

— Заподозреният се движи с велосипед из селото с голяма раница на гърба. Искате ли да го задържим?

— Потвърждавам, Чарли две, хванете го колкото е възможно по-скоро и го доведете при мен, край.

— Десет-четири, сър.

Сам го погледна и на лицето й се изписа облекчение.

— Думата „заподозрян“ не звучи никак приятно. Мислех, че е свидетел.

Адамс се усмихна.

— Това е само полицейски жаргон, Сам, няма за какво да се безпокоиш.

Всъщност вече бе напълно спокойна. Рики бе вън от опасност, а това бе най-важното.

Половин час по-късно белият микробус на Специалните оперативни части спря до колата на Том и от него слязоха двама яки униформени полицаи, които държаха Рики за ръце. Адамс свали страничното стъкло, за да може да разговаря с тях.