Читать «Кръвно отмъщение» онлайн - страница 5

Меркулов кимна.

— Прилича на търговия с оръжие — каза той.

— А какво общо имат чекистите?

Меркулов само въздъхна тежко.

— Сам разбираш, че когато започнаха да громят онези от комитета, там вече не им беше до инвентаризация. Беше си най-типично разграбване. Какво искаш?

— Не съм титан — казах. — И работа си имам достатъчно, но целесъобразността го изисква. Трябва да обединим всички тези дела, така смятам. И да разровим основно. Така по-лесно ще намерим виновните.

— Добре — каза той. — Ще наредя. Ще ти предадат всички тези дела. Какво става с Мойсеев? От какво се е обидил старецът?

— Също като мен не може да разбере защо оправдаха Шихарьов.

— Аз също не мога да го разбера — измърмори Костя. — И какво, трябва веднага да се подават оставки, така ли?

— Костя, добре знаеш, че това не е първият случай — казах аз. — А Семьон Семьонович е в органите вече почти четиридесет години, свикнал е хората да пребледняват при думата „прокуратура“. Свикнал е с авторитета на правоохранителните органи. А кой сега има авторитет, освен Международния валутен фонд?

Меркулов тъжно кимна. По-рано не можех да повярвам, че началниците разсъждават също като подчинените си. Сега вече вярвах. Костя Меркулов си оставаше наш съмишленик и по този начин ни лишаваше от възможността да обвиняваме за всичко висшестоящите.

— Предай на Семьон Семьонович, че… Всъщност ще мина лично. Дръжте се, момчета.

Само патосът беше нещо ново у него, но допусках известна необходима доза патетичност, като се вземе предвид главозамайващата висота на положението му.

2.

Вече изкачвайки се с ескалатора, Нина предчувстваше колко кишаво ще е влажното зимно утро и предварително се настройваше на съответната вълна. Нищо не можеше да я зарадва тази сутрин и затова трябваше да свикне с мисълта, че нищо хубаво не я очаква. Тя живееше вече повече от година в столицата със спомените си. И досега пазеше дълбоко в сърцето си образа на Москва, породен от детските възприятия. Тогава всичко й се струваше вълшебно и радостно — и метрото, и тролейбусите, и зоопаркът, където я водеше баща й. Наивно се надяваше, че като посети отново щастливите места от детството си, ще си върне тази радост, това приказно възприятие, което някога й позволяваше да не забелязва хорската недоброжелателност, грубост, затвореност. Когато преди около една година пристигна в Москва, отиде направо в зоопарка, после в Кремъл и ВДНХ, и с горчивина се убеди, че приказката се ражда не от външните обстоятелства, а само от вътрешното състояние. Приказката отдавна си бе отишла и й се налагаше да живее в този негостоприемен свят, който я заобикаляше.

До станцията на метрото течеше търговският живот на неголям полустихиен пазар, където Нина понякога купуваше зеленчуци от веселата и приказлива леля Аглая, дошла някъде от Тула. Понякога разговорът със словоохотливата търговка бе достатъчен, за да й върне слънчевото настроение, но този път леля Аглая я нямаше. Нина купи топъл хляб направо от колата и тъкмо смяташе да продължи, когато изведнъж видя наблизо съседката Аня Назарова в напълно размъкнат вид. С раздърпана коса, изкривено лице и зачервени от плач очи, тя бе облечена с мъжко палто, под което се виждаше комбинезон. Тя жално молеше за нещо минувач в сив шлифер и той й даде някаква банкнота, като поклати глава. Аня започна да му благодари, но мъжът просто махна с ръка и побърза да се отдалечи.