Читать «Кралят» онлайн - страница 198

* * *

„Достатъчен ще е обаче един зов, за да изпрати Серкарн в света собствения си призрак от Тъмнина — беше предсказал Ейлазий. — Този зов ще дойде от вас, рицарю.“

* * *

Настигайки гелтите, докато те се прехвърляха през хребета към Мъртвите земи, Драконът на разрушението избълва върху тях невиждани пламъци. Всички, които биваха докоснати от тях, изкрещяваха, обхванати от пурпурночерен огън, който не оставяше изгорени тела, а изсушени обвивки, чиито кости стърчаха под изтънялата кожа. Призракът от Тъмнина не пощади никого, прокълнатият му дъх унищожи душата и живота на жертвите му. И когато Серкарн се освободи от него, от ордата беше останало само поле, осеяно с изсъхнали трупове с хлътнали бузи и празни очни орбити, зеещи усти и сгърчени пръсти.

Лорн беше паднал на колене на същото място, където бе призовал дракона — на върха на хълмчето от руините на Пожертваната, която напълно бе заслужила името си. Вдигна глава, когато Серкарн се приземи до него. Разноцветните му очи си бяха върнали обичайния вид. Той отново беше в нормалното си състояние, но почти не му бяха останали сили.

— Ти си… Ти си послужи с мен — прошепна той.

— Разбира се.

— И с него — добави Лорн, като посочи трупа на ГюлРа. — Той носи твоята руна. Служел ти е.

— Обещах му слава. Каква по-хубава слава от това да освободи господаря си?

— Аз не съм твой слуга!

— Не си. Между нас… има нещо по-силно.

— Между нас няма нищо.

Серкарн се изсмя тихо, сякаш изхълца.

Лорн успя да се изправи. Погледна дракона предизвикателно.

— Не си освободен. Пред себе си виждам само твоя призрак от Тъмнина. Ти… още си окован във вериги в твоята планина…

— Вярно е. И все пак… И все пак съм тук, нали?

— Преставам да ти се подчинявам. Убий ме, ако искаш.

— Неблагодарник.

Лорн се усмихна уморено.

— Би трябвало… да се чувствам задължен? За това, което направи за мен?

— Не. За това, което ще направя. Но ще ми благодариш по-късно… Ще се видим пак, рицарю.

Изведнъж Лорн почувства, че не може да помръдне и е като привлечен от бездънния поглед на Серкарн. Драконът вдигна едната си лапа, доближи черния си нокът до лицето на Лорн и с върха поряза челото му.

Лорн крещя, докато Серкарн бавно изтегли Тъмнината от живата му плът и я изтръгна от измъчената му душа.

После изгуби свяст.

Епилог

Дунрат

Лорн дойде в съзнание, когато някой го обърна по гръб.

Стенейки, с изкривено от болка лице, първото нещо, което видя, бяха съзвездията на Голямата мъглявина над него, а после лицето на Нае. Виждайки, че е жив и че отново е в обичайния си вид, успокоена, младата жена се отпусна на една страна, като се държеше за хълбока. Между пръстите ѝ, изцапани с кръв, стърчеше пречупена стрела.

— Жива? — прошепна Лорн.

— Жива.

— Другите?

— Не. Никой.

Лорн се наведи и понечи да погледне раната на Нае.

— Дай да видя.

Но тъй като тя сочеше с пръст към нещо високо нагоре, зад гърба му, той се обърна и видя един змейник, който се приближаваше.

— Не мърдай — рече той. — Престори се на мъртва.