Читать «Черното слънце» онлайн - страница 27
Джеймс Твайнинг
— Какво има? — Гласът, който се разнесе от телефона, беше спокоен и студен.
— Открихме го.
— Къде? В Дания ли, както предполагахме?
— Не, не Касий.
— А кой?
— Последния.
— Сигурен ли си? — след кратко мълчание попита гласът.
— Да.
— Къде?
— В Лондон. Но закъсняхме. Той е мъртъв.
— Откъде знаеш?
— Видях полицейския доклад. На двадесет и седми декември.
— А трупът? Видя ли го?
— Не, но видях снимките, направени по време на аутопсията, и получих копие на зъбния статус. Съвпадат.
Последва дълго мълчание.
— Е, най-после всичко свърши — въздъхна човекът от другия край на линията. — Той беше последният.
— Не. Опасявам се, че това е само началото. — Мъжът нервно завъртя златния пръстен с печат на кутрето си. Пръстенът имаше необикновен дизайн. На плоската му горна повърхност бяха гравирани дванадесет малки квадратчета. В едното беше инкрустиран диамант.
— Началото? — Гласът се изсмя. — Какви ги говориш? Сега всичко е в безопасност. Той беше единственият останал, който знаеше.
— Бил е убит в леглото си.
— Заслужаваше много по-жестока смърт заради онова, което направи — безчувствено отвърна другият мъж.
— Ръката му е била отрязана.
— Отрязана? От кого?
— От някой, който знае.
— Не е възможно.
— Тогава защо са я взели?
Отново настъпи мълчание.
— Ще трябва да събера другите.
— Това не е всичко. Замесено е британското разузнаване.
— Ще се обадя на останалите. Трябва да се срещнем и да го обсъдим.
— Те работят с един човек.
— С кого? Касий? Ще го намерим, преди да е стигнал далеч. Той слухти от години, но не знае нищо. Нито другите, които се опитаха.
— Не става дума за Касий, а за Том Кърк.
— Синът на Чарлз Кърк? Крадецът?
— Да.
— Значи е тръгнал по стъпките на баща си. Колко трогателно.
— Какво искаш да направя?
— Наблюдавай го. Къде ходи и с кого разговаря.
— Мислиш ли, че той може да…
— Не — енергично го прекъсна гласът. — Оттогава мина твърде много време. Следата изстина. Дори за него.
14.
Доскоро Том не чувстваше влечение към собствеността. Нямаше нужда, нито смисъл да притежава нещо, след като от десет години не прекарваше повече от две седмици на едно място. Винаги беше смятал, че това е цената, която плащаш, за да си една крачка пред властите.
Беше готов да плати тази цена, защото за разлика от други, не обичаше да придобива и да трупа вещи. Беше влязъл в играта, защото обичаше вълнението и беше добър в занаята, но не и за да се оттегли някой ден и да заживее в охолство. Би вършил работата и безплатно, ако парите не бяха единственият начин да се препитава.
Ето защо Том отлично съзнаваше значението на предметите, които наскоро беше купил на търг и разпръснал из апартамента си. Определяше ги като първия осезаем знак, че вероятно се е променил и вече не държи багажа си постоянно събран, готов да напусне при първия сигнал за неприятност. Вече не беше наемник, бродещ там, където го отвее вятърът на съдбата. Сега имаше дом. Корени. Дори отговорности. Събирането на имущество беше свидетелство за първите признаци на нормалния живот, за който отдавна копнееше.
