Читать «Позор» онлайн - страница 113

Дядо. Патриарх. Кой да си го помисли! Че коя хубава жена според него би била съблазнена от леглото на един дядо?

Изрича тихо името й.

— Луси!

Тя не го чува.

Какво означава да бъдеш дядо? Като баща той не беше кой знае какво, макар да се стараеше повече от мнозина. Като дядо сигурно пак няма да успее особено. Не притежава добродетелите на старостта: справедливост, благост, търпение. Но може би ще се сдобие с тях, когато загуби другите добродетели, например добродетелта на страстта. Трябва пак да попрочете Виктор Юго, възпял добродетелите на дядото. Сигурно ще има какво да научи.

Вятърът стихва. Настъпва момент на пълно спокойствие, което той би искал да продължи вечно: мекото слънце, неподвижността на следобеда, пчелите, неуморни в цветните лехи и в центъра на картината, млада жена, das ewig Weibliche, в ранна бременност, със сламена шапка за слънце. Сцена, готова да бъде нарисувана от Сарджънт или от Бонар. И те — гражданчета като него, но дори гражданчетата могат да разпознаят красотата и да се задъхат, когато я видят.

Истината е, че никога не е намирал селския живот за особено привлекателен, въпреки всичките поеми на Уърдсуърд. Никога не е виждал нищо, освен красиви жени — и до какво го докара това? Нима е твърде късно да образоваш окото?

Той се прокашля.

— Луси! — казва вече по-силно.

Магията е развалена. Луси се изправя, извръща се, усмихва се.

— Здравей. Не те чух.

Кейти повдига глава и примижава към него.

Той тежко се прехвърля през оградата. Кейти бавно отива до него и души обущата му.

— Къде е пикапът? — пита Луси. Тя се е зачервила от работата, а може и да е загоряла от слънцето. Но очаквано му изглежда образец на здраве.

— Паркирах и се поразходих.

— Ще влезеш ли да пийнем чай?

Кани го, сякаш е гост. Добре. Гости, гостуване; нова възможност, ново начало.

Пак е неделя. Двамата с Бев Шо отново са заети с работата по Lösung. Едно по едно той носи котките, след това кучетата: старите, слепите, куците, сакатите, обезобразените, но и младите, здравите — всички, за които е ударил часът. Едно след друго Бев ги докосва, говори им, утешава ги, убива ги, след това се изправя и гледа как той запечатва останките им в черен пластмасов саван.

Двамата с Бев не си говорят. От нея той вече е научил как да съсредоточава цялото си внимание върху животното, което убиват, като му дава онова, което вече не се затруднява да нарича със същинското му име: любов.

Той завързва последния чувал и се отправя към вратата. Двайсет и три. Останало е само едно младо куче, онова, което обича музиката, онова, което, ако не беше късметлия, щеше да потегли след приятелите си към сградата на клиниката, към операционната маса с цинково покритие, върху която траят по-дълго силните, смесени миризми, включително онези, с които кучето още не се е запознало: миризмата на смърт, нежната, мимолетна миризма на освободената душа.