Читать «Позор» онлайн - страница 112

В събота сутрин, както са се споразумели, той отива на „Донкин скуеър“, за да помага на Луси да продава зеленчуци. След това я води на обяд.

Луси се движи все по-бавно. На лицето й е застинал вглъбен, ведър израз. Бременността й още не личи, но щом той долавя знаци, колко време ще е нужно на дъщерите на Греъмстаун, за да ги доловят и те с орлов поглед?

— Как е Пьетрус? — пита той.

— Къщата е готова, остават таваните и водопроводът. В момента се местят.

— А детето им? Не е ли време да се ражда?

— Идната седмица. Всичко е изчислено точно.

— Пьетрус правил ли е други намеци?

— Какви намеци?

— За теб. За твоето място в схемата.

— Не.

— Може би ще бъде различно, щом детето — той почти незабележимо посочва дъщеря си, тялото й — се роди. В края на краищата то ще е дете на тази земя. Не биха могли да отрекат това.

Разделя ги дълго мълчание.

— Обичаш ли го вече?

Макар да са негови, да ги изрича неговата уста, тези думи го стряскат.

— Детето ли? Как бих могла? Но ще го обичам. Любовта ще се появи — в това отношение можем да се доверим на Майката Природа. Решила съм да бъда добра майка, Давид. Добра майка и добър човек. И ти би трябвало да се опиташ да бъдеш добър човек.

— Май за мен е прекалено късно. Аз съм просто каторжник, който си излежава присъдата. Но ти се постарай. Имаш всички шансове.

Добър човек. Нелошо решение в тези тъмни времена.

По неизречено споразумение, временно той не посещава фермата на дъщеря си. Въпреки това един ден подкарва пикапа по „Кентън роуд“, оставя го на отклонението и изминава пеша останалата част от разстоянието не по пътя, а направо през нивите.

От последното възвишение той вижда как фермата се разстила през него: старата къща, солидна както всякога, конюшните, новата къща на Пьетрус, старият водоем, в който различава петънца, сигурни патиците, и по-големи петънца, сигурно дивите гъски, далечните посетители на Луси.

От такова разстояние цветните лехи са ранни цветни четириъгълници: пурпурни, чернени, сиво-сини. Сезонът на цъфтежа. Пчелите сигурно са на седмото небе.

От Пьетрус няма и следа, нито от жена му, нито от зверчето, което живее с тях. Но Луси работи сред лехите и, като слиза по пътеката, той забелязва и булдожката: кафяво-бежово петно до нея.

Стига до оградата и спира. Луси, с гръб към него, още не го е забелязала. Облечена е в светла лятна рокля; носи ботуши и широкопола сламена шапка. Когато се навежда, кастрейки, кърнейки, връзвайки, той вижда нейната млечна, прошарена със сини вени кожа и широките, уязвими сухожилия на задната част на коленете й: най-малко красивата част от женското тяло, най-малко изразителната и може би заради това най-затрогващата.

Луси се изправя, протяга се, пак се навежда. Кърска работа; селска работа; откак свят светува. Дъщеря му е станала селянка.

Тя все още не е усетила присъствието му. Що се отнася до кучето-пазач, кучето-пазач май дреме.

И тъй: някога тя беше мъничка попова лъжичка в майчиното си тяло, а ето я сега — солидна в своето съществуване, по-реална от всякога. С малко късмет, тя ще съществува дълго, дълго, след като той си е отишъл. Когато той умре, тя, с малко късмет, ще продължава да върши обикновената си работа между цветните лехи. От нея ще е произлязло друго съществуване, което, с малко късмет, ще бъде също толкова солидно, също толкова трайно. И така ще продължава род, в който неговият дял, неговият дар неизбежно ще се свива и свива, докато може и да бъде забравен.