Читать «Чуждоземецът» онлайн - страница 63

Мисълта за това го накара да погледне отвъд бюрото. През най-ниските части на прозорците се виждаше морето, което изглеждаше плоско от височината.

— Дано нямате против въпроса ми — дръзна да попита той, отмествайки поглед от бездната, — но колко време ще отнеме преминаването?

По лицето на капитана само за миг премина сянка. Той се наведе напред на стола си и направи жест с чашата към Нико. Виното изплиска, чистата покривка се изпъстри с червени петна и Берл се намръщи.

— Зависи — отвърна капитанът с по-трезв глас от преди. — По някое време тази нощ ще се доближим до имперската морска блокада. Може би вятърът ще се задържи в правилната посока. Може би там те няма да имат никакви съдове.

— Във въздуха ли? — изтърси Нико. — Имате предвид маниански небесни кораби ли?

— Толкова далеч винаги съществува такава възможност.

Нико отново погледна Аш, но старецът се престори на заинтригуван от нещо, което беше намерил на дъното на чашата си.

Тренч видя смущението му.

— Все пак не е много вероятно — добави той. — Техните бойни птици са предимно на изток и плячкосват пътя през Занзахар. Там е истинското действие. Повярвай ми, знам това. Само Занзахар ни остана за чуждестранна търговия, така че почти всеки търговски съд, плаващ на далечно разстояние, включително и „Соколът“, ползва този път. Когато морските флоти не могат да минат оттам или понесат твърде тежки загуби, работата трябва да се свърши от търговските кораби. Летим по пътя през Занзахар от близо четири години. — Той направи пауза, за да довърши и последните капки вино в чашата си. — Сигурен съм, че си чувал историите.

Наистина Нико беше чувал историите. Как манианските небесни кораби чакат по пътя на глутници като вълци, за да връхлетят върху всеки търговски съд, пътуващ на далечно разстояние, който мине оттам. Как всяка година тези търговски кораби стават все по-малочислени. Нямаше нужда Тренч да му казва това. То можеше да бъде усетено в мрачния тон на гласа му — тон, който накара керидото да спре за миг да кълве сладкия корен и да вдигне поглед към него.

Нико също го погледна втренчено. Тренч сякаш вече не беше там, в стола си, той гледаше невиждащо петната вино по покривката. За миг, когато слънцето хвърли последните си лъчи към него, той стреснато вдигна поглед, сякаш се връщаше някъде отдалеч, и бавно наклони глава към светлината. Носът му беше доста крив и с това навярно напомняше за алхази произхода му — макар че тук, в тази кабина, той беше само дух от пустинята алхази и по-скоро приличаше на болнав кхосианец, който командва с понякога трепереща лява ръка и малко по-сигурна дясна и сякаш винаги стиска в юмрука си бялата, покрита с петна от пот носна кърпичка, поръбена с дантела.

Нико взе един картоф от чинията и го пъхна в устата си. Беше студен и той пак усети гадене, но въпреки това го изяде. Този разговор не му харесваше. Поне в Бар-Кхос градските стени все още бранеха града и животът продължаваше. Тук нямаше нищо друго, освен небе и доколкото разбираше, разчитаха изцяло на вятъра и късмета. Това изобщо не звучеше обещаващо.