Читать «Чуждоземецът» онлайн - страница 41

Колкото и силно наталезийците да искаха независимост, окупацията на империята беше добра за тях по една очевидна причина. Преди петнайсет години този речен град щеше да е просто място, на което се извършва мудна размяна на стоки, точно както бе мудна и реката, на която разчиташе. Сега търговията процъфтяваше.

Когато баржата акостира, в речния град настъпи тишина. Шейсетте гребла, от които капеше вода, се вдигнаха като едно. От палубата слезе отряд от жреци, въоръжени с копия и дълги мечове, дори с някоя и друга пушка, и облечени в тежки ризници от метални брънки, които се спускаха до коленете им и бяха непоносими в тази горещина. Въпреки това жреците и жриците воини не показваха никакви признаци, че се чувстват неудобно в тях. Върху лицата си носеха бели маски без каквито и да било отличителни черти, освен отворите, през които да дишат и да виждат. Върху ризниците си носеха ослепително белите раса на ордена, с качулки, покриващи главите им. Платът беше тънък и върху него бяха пришити орнаменти от бяла коприна, които отразяваха слънчевата светлина по едва доловим и постоянно променящ се начин. От редиците им към града с бързи крачки се отправи куриер, носещ вестта за пристигането на техния Върховен жрец и губернатор. Тази вечер той щеше да приема посетители за вечеря. Жреците воини тръгнаха срещу тълпите с увереността на фанатици, родени и обучени да действат. Те избутаха местните, за да освободят място. След като го направиха, принудиха застаналите по-наблизо да паднат на колене. Местната помощна войска започна да следва техния принцип — деца и заможни търговци бяха събаряни на земята, докато накрая единствените хора, останали прави, бяха самите жреци воини.

Двамата жреци се появиха в тежка носилка, носена от двайсет и четири роби, оковани един за друг за шиите с позлатени окови. Жреците воини се подредиха около тях в редици, докато няколкостотин лица гледаха в земята или се опитваха с крайчеца на окото си да зърнат хората, които твърдят, че са богове. Не видяха много — само две фигури, излегнати върху носилката, с лица, покрити със златни маски, и с лъщящи плешиви глави.

С викове процесията се отправи към по-тихите улици на града, нарушавайки утринната тишина с тропота на подковани ботуши по паветата и от време на време подобните на лай заповеди на капитана на жреците воини. Най-отпред вървеше младеж, който носеше имперското знаме — червената ръка на Ман. Жреците воини отново се разделиха самостоятелно и по двойки, за да принудят грубо хората да паднат на земята.

— Капитане — обърна се старицата Кира към командира на охраната, — засега ги оставете. Няма да можем да ги видим, ако всички лежат по корем.

Капитанът кимна и предаде заповедта.

Двамата жреци бяха облечени в същите бели раса като своите жреци воини, макар че вместо качулки носеха лъскавите маски. Бяха се изтегнали удобно и от време на време хапваха по някой изсушен плод през тесните процепи на маските си — това беше единственото, което бе позволено на Киркус да яде засега. В очите им проблясваше вълнение. Бяха минали два дни от последната търговска експедиция в наталезийски град. И двамата имаха нужда от отмората, която щеше да им осигури това.